— Не приемам работа, човече! — каза бай Тома. — Не виждаш ли, че е революция?!
Бай Димо и бай Андон също дотичаха.
— Тома, къде водиш тия пленници? — попита бай Димо.
Но той бе толкова сърдит, че измърмори нещо съвсем неразбрано. Всички влязоха в дюкяна.
— Събличайте се! — заповяда бай Тома.
— Ама-а-а… — възразиха двете момчета хорово.
— Какво ама! — сопна се бай Тома и удари с аршина една стара дреха на тезгяха. Вдигна се прах и той кихна. — Да се не видят макар и деца, и… всичко!
Този път той не прибави и държавата. Двамата се съблякоха по гащета. Бай Тома взе дрехите им и започна да ги разглежда като естествоизпитател, от което, разбира се, нямаше нужда, защото целите бяха на парцали.
— Няма да ги кърпя! Да ходят голи!
— Сакън, Тома — каза бай Андон, — деца са.
— Кой плаче за деца, за очи да плаче! — повтори бай Тома една от любимите си сентенции. — Да се не видят макар и панталоните, и децата, и всичко!…
— Айде, Тома, не ги оставяй децата… — обади се бай Димо.
Бай Тома им подхвърли по едни скъсан войнишки шинел и двете деца се увиха. В тоя момент влезе подпоручикът.
— Не работя вече! — каза бай Тома. — Но ако е лично за вас, нещо за гладене… ще го направя. Оставете го!
— Добър ден, не идвам за това.
— А за какво?
— Идвам да поканя шафера си в неделя за сватба.
— Абе, човече, що си правиш майтап с нас?
Подпоручикът си свали ръкавицата, седна на едно ниско столче и се усмихна.
— Шаферът ми е тука. Такъв юнак! Друг не ми трябва!
— Кой шафер? — удиви се бай Тома, като опули очи.
— Ами Фильо.
— Тоя пленник?!
— Тате, моля ти се… — проплака Фильо.
— За шафер не става! — отсече бай Тома. — Но за битолски просяк е готов. Като му изкърпя парцалите, можете да си го вземете. Намерете му само паница за стотинки!
Бай Тома размаха скъсаните дрехи. Макензен се изкикоти на глас. Той поне си имаше непокътнати своите херувимски дрехи.
— За лачени обувки ще му дам моите! — каза бай Тома и протегна гумените си опинци. — А пък Андон ще му даде смокинга си.
Андон направи своя тик.
— Е, довиждане… — каза подпоручик Недев. — Между прочем, Филипе, ти познаваш шаферката. И тя те познава. Казва се Еми и те поздравява…
Офицерът излезе.
— Какво става тука, джанъм!? Каква е тая… Еми?
— Тате, моля ти се, намери ми дрехи.
— Ти луд ли си?
— Моля ти се бе, тате, много ти се моля…
Когато се върнаха от дюкяна, Фильо започна истински да страда. Чувствуваше, че положението с дрехите е безнадеждно. Така отново в сърцето му се яви тая люта омраза към богатите. Той седеше пред портата на техния двор и мълчеше. Макензен и Томи бяха до него.
— Ще дойдеш ли на гарата? — попита Макензен. — Войводата пак се напи.
Гледай си работата и ме остави на мира!
Макензен се прибра и след малко излезе с файтона. Подир него тичаше Томи. Спря файтона на безопасно разстояние и извика.
— Шафер без дрехи — пленнически шафер!
Фильо стана и взе камък от земята, който хвърли след файтона, но Макензен бе бърз и вече бе подкарал конете в галоп. Фильо се почувствува още по-самотен на опустялата уличка. Незабелязано до него се приближи Ружа. Тя го хвана за рамото, но Фильо се дърпаше.
— С коя шаферка ще бъдеш?
— Глей си работата! — каза Фильо.
Сестричката на Макензен бе готова да заплаче.
— Никъде няма да ида! Разбра ли? — викна Фильо.
Неочаквано Ружа се усмихна, но Фильо не й обърна повече внимание и влезе в двора. Както винаги, в двора тайни нямаше, затова Фильо не се учуди, нито че Ружа знаеше за шаферството, нито когато видя Перо, че слиза по стълбата и държеше едно сако в ръка. Даже в първия момент се умили.
— Виж дали ти става! — каза Перо.
Фильо го облече. Перо почна да се смее с глас. Гледката наистина беше смешна. Огромно сако на бос крак. Фильо бързо хвърли сакото на земята.
— Чакай бе! Дай да ти вържа и вратовръзката… Нали си шафер? Ще бъдеш с щерката на полковника…
Перо не изпусна да се присмее на своя стар мъчител. В това време в двора избоботи мотоциклетът. Бърз като мълния, Перо се скри. Наистина, засега всичко му се бе разминало, но кой знае… По-добре беше да е далеч!…
Христо изгаси мотора и скочи от седалката. Беше навъсен като облак.
— А-а, големият моторист е тука! — каза само той, защото главата на Фильо бе все още превързана, и отмина, но после изведнъж спря и се върна. — Фильо, мина ли ти вече?