— Съвсем.
— Ела с мене…
Двамата се изкачиха в тяхната част на къщата. Христо кимна с глава на майка си, която плетеше нещо в кухнята, и отиде в другата стая. Бързо отвори гардероба и извади оттам един пакет. Фильо разбра, че това са писма. Христо с труд се мъчеше да говори. Не го погледна в очите нито веднъж.
— Вземи това и го дай… — каза той, без да спомене името й. — Нека и тя ми върне моите.
— Добре — промърмори Фильо и тръгна.
— Чакай, постой!
Христо бръкна в джоба и извади един заешки крак е почти изтъркани косми. Изглежда, дълго бе го носил в джобовете.
— Дай й го и й кажи: „Малкото хубаво зайче с черните големи очи го убиха…“ Разбра ли?
— Аха.
— Върви! Върви де!
Фильо изтича по дървената стълба, но когато излезе на уличката, спря. Никак не му се искаше да отиде при Виолета с това поръчение, което му приличаше по-скоро на некролог. Наистина, той беше дълбоко привързан към батко си Христо и в същото време разбираше, че в тези отношения никой с нищо не може да помогне. Фильо неохотно закрачи към входа на малката къща. Дръпна въженцето и звънчето заигра. На прозореца горе се показа учителката Виолета.
— О, Филипе, идвай веднага! Не мога да сляза долу…
Фильо се качи при нея. Две шивачки й пробваха дълга бяла копринена рокля пред едно голямо огледало. Подадоха й воала, тя си го сложи и се завъртя.
— Хубава ли съм?
Фильо мрачно кимна с глава.
— Кажи, Филипе, какво те води при мене? — попита Виолета игриво, все още усмихната.
Фильо мълчеше. Тя, изглежда, се досети.
— Излезте за малко… — обърна се тя, вече сериозна, към двете шивачки.
Те излязоха. Фильо подаде писмата и заешкия крак, като гледаше в нозете си. Тя уплашено се отдръпна, но все пак ги взе. Погали заешкия крак.
— Каза да ви кажа, че малкото хубаво зайче с големите черни очи е умряло…
Тя седна на леглото, закри с ръце очите си и тихо заплака. Фильо не очакваше такава реакция от учителката. Местеше се смутено от крак на крак.
— Довиждане, учителке — промърмори той едва чуто и се запъти към вратата.
— Чакай… Писмата не мога да върна. Унищожих ги. Полицията веднъж дойде да ги търси…
Фильо тръгна по улицата съвсем бавно. Никак не искаше да се прибере в двора. Защо големите не си уреждат сами работите, мислеше си той, ами все им трябваме. В провинцията децата играеха доста голяма роля в така наречените „сърдечни истории“. Горе-долу, каквато играят, да речем, пътуващите прекупвачи на яйца и кокошки — живата връзка между производителите и консуматорите. От една страна, влюбените си въобразяват, че децата нищо не разбират и така любовта им ще остане в тайна. От друга страна, те, децата, съвсем всичко разбираха, но знаеха, че поръченията от тоя характер са много важни, и бързаха да ги изпълнят със самочувствието, че именно те, децата, трябва да уреждат недоразуменията на възрастните. Така често можеше да видиш хлапе, което тича по някоя улица и стиска в пазвата си поредното писмо или букет в ръка. То стига до други малчугани, които играят на топчета, и спира задъхано.
— Ще влезеш ли в играта? — пита го някой от участниците.
— Не мога — казва детето с писмото. — Той е решил да се самоубива, има вид на луд!…
— Не се тревожи! Вчера и мене ме пращаха да купя сода каустик, но тя не я изпи. Все се хвалят, че ще се убиват, а досега не съм видял как става тоя номер!…
Интересното е, че не се споменават имена, но децата знаят съвършено точно за кое лице се отнася разговорът. Момчето пак почва да тича по улицата. Понякога децата са принудени да изслушват цели откровения върху любовта и даже да утешават потърпевшите. Но те никога не се отказват от това поръчение, понеже са психолози и знаят, че когато някой е заболял от епидемичната болест „любов“, става крайно немарлив към материалните блага в живота и обикновено бръква в джоба, за да изсипе накуп всичките си дребни пари в ръцете на хлапака — ангел-вестител на любовта!…
Но Фильо трябваше най-после да се върне в двора. Там се разхождаше Христо. Като го видя, се затича към него. Но Фильо се държеше намусено и високомерно, за да не му даде никаква надежда.
— Писмата не може да върне, понеже ги е унищожила. Полицията… — красноречиво подчерта Фильо с махане на ръка.
Христо рязко се извърна. След миг моторът забоботи и потегли с бясна скорост. Фильо въздъхна. В това време бай Тома се връщаше от щаба на ОФ. Както винаги, беше за нещо нервиран и тъкмо тогава пред него се изпречи Фильо.
— Да ти се не види макар и шаферлъкът, и дрехите! Добре стана днес, та да видиш, че на тоя свят всичко не можеш да имаш!
Но едва завършил кратката си реч и се чу конски тропот. В двора на къщата влезе подпоручик Недев. Скочи от коня и окачи юздата на дирека. Той носеше огромен пакет в ръце.