— Търсих ви на дюкяна, но като не ви намерих, идвам тука… — той подаде пакета. — Това е кадетската ми униформа от I курс. Куртката е с висока яка, но нищо. Няма да има нужда от поправка! — огледа той Фильо от горе до долу. — И аз бях дребен като него. Юнак! Това се казва шафер! Аз си нямам никой в тоя град и Фильо ми е нещо като роднина… — наведе се, вдигна го и го целуна. После тръгна. Шпорите му звънтяха. За миг, преди да се качи на коня, се спря.
— В неделя сутринта, нали?
— Тъй вярно! — каза Фильо, като отдаде чест.
Бай Тома гледаше със зяпнала уста, като препариран.
(обратно)Най-после настъпи дългоочакваният ден. Още рано сутринта дворът бе необикновено оживен. Файтонът на бай Мицо, почистен и изметен, беше готов, с впрегнати коне. Лакът лъщеше. Гюрукът бе свален. А конете — вчесани, с лъщящ косъм. Те бяха украсени с най-хубавите юзди, целите със сини мъниста и медни кабарчета, специално излъскани с пуцинг. На главите им се поклащаха бели помпони на дълги дръжки, а отстрани — огромни пера. Без да се замисли човек, веднага би се сетил, че това е сватбената премяна на един файтон. Бай Мицо Войводата потупваше по задницата двата коня, които в момента стояха с торби на главата, пълни с ечемик, и гледаха кротко и замислено.
— Това не са коне, Тома — каза бай Мицо, — а змейове!
Бай Тома одобрително поклати глава. И той бе тържествен, но верен на себе си — все пак малко неспокоен.
Макензен излезе със светнало от миене лице. Косата му лъщеше от водата. Той бе обикновено облечен, но истинското му величие щеше да се види в черквата, като си сложеше херувимските дрехи.
По дървената стълба бавно, изправен като прът, тропаше Фильо. Него не можеше да го познаеш… Облечен в кадетски черни дрехи, със стегната куртка, тесни панталони с ластик отдолу, под лачените обувки, които държат панталоните изпънати, и без фуражка, той не приличаше на себе си. Сам се чудеше — той ли е, или не е той, като се мярна цял в прозореца. Косите му бяха вчесани, но все пак стърчаха отделни кичури. Непрекъснато ги заглаждаше с ръка. Майка му, с кърмачето в ръка, вървеше след него и все нареждаше:
— Слушай, звяр неден… Гледай да не си скъсаш панталона, че е чужд!…
— Ами!… — веднага се обади бай Тома. — Най-добре ще се чувствува, ако се извъргаля с тоя костюм в някое бунище…
Бай Тома все пак поправи костюма като стар шивач и добави наставнически:
— И не си дръж ръцете в джобовете, прасе такова!
Фильо пак приглади стърчащите кичури с ръка.
— Да имаше малко брилянтин… — въздъхна той.
— Да ти се не види и брилянтинът! А пудра и парфюм не искаш ли, прасе такова!
Сестричката на Макензен отиде при Фильо и му хвана ръката.
— С Еми подръка ли ще се държите?
— Сигурно — каза важно Фильо.
— А шаферът и шаферката, като пораснат, непременно ли трябва да се оженят?
— Непременно! — каза гордо Фильо и не забеляза как личицето на Ружа помръкна.
Даже Перо и Перовица гледаха от балкона. Тук беше и стрина Мария с кроткото си лице. Само двамата братя Христо и Венчо ги нямаше. Още на разсъмване се изметоха в казармата. Фильо си избърса носа с опакото на ръката.
— И не си бърши носа с ръкава! Къде ти е носната кърпа? — попита майка му.
— Тате, дай ми някой лев… — каза Фильо.
— Абе аз, ако имах пари, щях да се оженя!
— Дай му бе, Тома — каза майката. — Може да му потрябват и ще се изложи.
Бай Тома бръкна в джоба и дълго се рови. Накрая намери двайсетолевка и след кратко колебание още една.
— Да ти се не види и сватбата, и шаферлъкът, и…
На файтона се качи Фильо. Бай Мицо седна на капрата и беше много внушителен с патриаршеската си брада. Ружа разтвори портата. Конете тръгнаха.
— На хаирлия да е! — извика майката на Фильо.
Томи изтича след файтона. Конете излязоха на уличката. Тя бе също оживена. Трупаха се пред къщата на учителката Виолета един след друг на опашка множество файтони. В тях бе цялото офицерство на града, облечено за случая в официални черни униформи, със сребърни колани, с акселбанти, които проблясваха на слънцето. Но въпреки външния блясък липсваше бившата им напереност. Стараеха се да не гледат встрани и говореха полугласно. Някои скритом се озъртаха в очакване на неприятна изненада… Не се чуваше никаква заповед на висок глас. Фильо и Макензен слушаха от възрастните да говорят разни работи за офицерите… Че се разделили на две, че едните веднага минали на страната на хората като батко им Венчо и Христо, както подпоручик Недев, школници и мобилизирани от запаса. Но че другите, закоравелите офицери на негово величество, дето са се шляели по Германия и Европа да се учат от германците, дето бяха гонили по дерета и шуми партизаните, отначало се спотайвали, а после изведнъж се окопитили. Децата неведнъж заварваха бай Тома, бай Мицо Войводата и техните приятели с часове яростно да ругаят някакво си четвърто постановление, издадено от министъра на войната, с което се забранявало да се посяга на какъвто и да е офицер, ако ще да е дори от „черните капитани“… Разправяха, че благодарение на това необикновено постановление те отново изправили глава, даже взели да говорят за демокрация и за ненамеса на армията в политиката. Децата не всичко разбираха, още повече, че измежду офицерите те считаха за свой приятел само подпоручик Недев, към когото изпитваха безрезервна симпатия със своя чист и непокварен детски усет. Сватбата се извършваше тъкмо в тоя съдбовен период.1