До първия файтон застана кумът — в случая полковникът. Той галантно подаде ръка на учителката Виолета, цялата в бяло, с дълъг шлейф. Заедно с тях се качиха едно съвсем малко момченце и едно момиченце, които придържаха дългия шлейф. На следващия файтон се качиха жената на полковника и младоженикът. Зад тях, в другите два файтона, бяха шаферите — млади офицери с най-хубавите момичета в града. В самостоятелния файтон на бай Мицо Войводата седяха Еми и Фильо. Той беше крайно смутен, а Еми се чувствуваше като у дома си. Въртеше си очите във всички посоки и високо се смееше. Фильо вдигна ръка да си избърше носа, но после се сети и извади носна кърпичка, като шумно се изсекна.
— На моята сватба — каза глезено Еми — ще има поне петдесет файтона! Тази сватба е доста бедничка…
— Защо? Хубава е — каза Фильо.
— Ти нищо не разбираш — каза Еми. — И не ми целуна ръка дори.
— Какво?
— Внимавай малко — сега аз ти подавам ръката, а ти я целуни!
Фильо се изпоти от смущение, но се наведе да целуне ръката й.
— Не така! Едва ще ми държиш края на пръстите и няма да допираш носа си до китката. Много е неприятно. Ти хрема ли имаш?
— Нямам — каза Фильо и смръкна.
— Е добре, да повторим!
Този път той й целуна ръката по-добре.
Изведнъж шествието потегли. На Макензен не му се ходеше пеша до черквата, затова седна отзад, върху оста на колелата. След него тичаше Томи и лаеше. На Фильо му беше неприятно, че неговият файтон е последен, но нямаше как… Децата от махалата се бяха накачили по околните дувари и викаха на Фильо омразния му прякор:
— Фильо Тангото, Фильо Тангото…
Фильо беше готов да скочи и се разправи с тия нахалници, но Еми го хвана за ръка и той, невъзмутим, остана на място, като гледаше с разсеян поглед, елегантно сложил на облегалото другата си ръка с отпусната китка. Той напълно се бе вживял в ролята си.
Беше неделен ден и когато шествието премина през града, зяпачите се увеличиха. Най-много бяха обаче в черковния двор. Тук се бяха събрали освен зяпачите и бабичките, и местните просяци, заедно с други, дошли на гастрол отдалеч специално за случая. Те се предвождаха от тримата прочути просяци на града: глухонемия Салия с голямата гуша, просяка с отрязаните крака и Пата Циганката. Следваха по-малко известните просяци. Те бяха заели преддверието на черквата, наредени в шпалир. Файтоните спряха сред черковния двор. Започнаха да се нареждат участниците в сватбата: кумове и шафери. Двете малки деца поеха шлейфа, но едното се спъна и се разплака. Набързо го утешиха. Най-после бяха готови.
От високата камбанария се понесоха радостните звуци на всички камбани, но преобладаваха малките камбани с по-тънък звук и мотивът бе бърз и весел. Военната музика, строена в края на двора, се ръководеше от стария белогвардеец Гриша, който и тая сутрин бе успял да вземе необходимата доза алкохол, ако съдим по лицето му — силно зачервено. Той килна фуражката си назад, махна с ръка й военната музика засвири „Сватбеният марш“ на Мендесон.
Макензен отдавна бе скочил от оста на файтона и вече чакаше заедно със свещениците в черквата. Зад Фильо и Еми бяха всички останали официални лица. Той гордо премина през шпалира от просяци, видя, че Ружа го гледа доста свирепо, покачила се върху един надгробен паметник на някакъв владика. Но той не й обърна внимание. Еми си беше сложила ръката над неговата. Бавно и тържествено влязоха в централния кораб на черквата. Отпред, до олтара, бе поставена голяма маса специално за случая. Пред масата стояха трима попове — един възрастен в средата и двама по-млади встрани, — облечени в блестящи златни дрехи, а зад тях, покачил се на стъпалото пред олтара и държащ кадилница в ръка, бе Макензен с цялото си херувимско величие и невъзмутим израз на огромната си глава като новобранец.