Гръмна хорът. Фильо извърна глава към балкона. Хористите бяха облечени във везани бели блузи. Ръководеше ги големият специалист по църковнославянска музика, бивш диригент в Киевската лавра — Васил Иванич Соловьов, обичан и уважаван от всички музиканти в градчето. Подпоручик Недев бе красив и строен офицер, прославен вече между всички, а учителката Виолета — известна хубавица на града. Затова може би така ведро и весело звучеше: „Гряди… гряди“, и създаваше това неповторимо радостно настроение, което изпитваха не само младоженците, но и всички наоколо. Няколко от дамите изхлипаха, а другите си бършеха с копринени кърпички очите. Може би си спомняха този тържествен миг от живота им, последван от готвене, пране и скандали…
Поповете, подпомогнати ревностно от Макензен, започнаха ритуала. Макензен не изпусна случай да смигне на сериозния Фильо. Той също му смигна. В края на краищата всеки със занаята си!… Макензен уверено подаваше ту кадилницата, ту книгата с подходящите текстове, а от време на време пропиваше заедно с двамата псалта на пюпитрите отстрани. Той беше в стихията си и знаеше много добре, че без него не можеше да се извърши бракосъчетанието. И ето, старият свещник започна да чете прочутия текст от Евангелието на Йоан за сватбата в Кана Галилейска. Ясно и отчетливо, с вибриращо ехо се носеха в храма думите: „И на третия ден стана сватба в Кана Галилейска; и майката Исусова беше там“… В това време хорът пееше така нареченото „Обиходно пение“ — апокрифни творби от неизвестни гениални славянски автори, които специално се пеят при сватби. Изпълниха произведението със затворена уста. Басите караха да трепти храма и всеки присъствуващ бе обхванат от особено тържествено чувство. Гласовете на дискантите се понесоха нагоре към свода, откъдето гледаше Саваот с всевиждащото си триъгълно око, а свещеникът продължи: „Казва майка му на Исуса: «Вино нямат»“. Каза й Исус: „Що имаш ти с мене, жено. Часът ми още не е дошъл“…
Започна най-после самото тайнство. Подадоха виното и хляба, а после короните, които полковникът и съпругата му държаха над главите на младоженците. Еми беше силно възбудена. Тя непрекъснато се повдигаше на пръсти и стискаше ръката на Фильо. Той не по-малко бе развълнуван и любопитен. Сега се сменяха пръстените. Свещеникът четеше текста от Първото послание на апостол Петър: „Подобно и вие, жени, покорявайте се на мъжете си… Така и вие, мъже, живейте благоразумно с жените си и отдайте почит към жената като на по-слаб съсъд…“ Кумовете и младоженците започнаха да обикалят масата, като се спираха на всяка от посоките на света. Полковникът леко се спъна и Фильо едва сдържа смеха си. Макензен сериозно вървеше след свещениците. Накрая прозвучаха заклинателните думи: „От днес вие сте едно тяло и един дух. Вие сте мъж и жена“. Хорът гръмна с цялата си мощ: „Гряди… гряди…“. Жените несдържано плачеха, булката бе пребледняла и сложи треперещата си ръка върху ръката на подпоручика.
— И ние ще се оженим — прошепна Еми.
— Да, разбира се — каза Фильо и леко наведе лицето си до нейното. После се огледа — никой не бе го видял.
По-късно всички събрани се изредиха да честитят на младоженците, кумовете и шаферите. Те бяха принудени да стискат ръката и на Фильо, застанал до Еми. Повечето от тях, разбира се, нямаха понятие кой е той и твърдо смятаха, че е от техния кръг, само дето в момента не могат да си спомнят кой е. Даже една дама се наведе над приятелката си и прошепна:
— Кое е това момче?
— Ами че това е синът на командира на Рилската дивизия!…
Другата одобрително кимна с глава. Когато почнаха да излизат навън, просяците взеха да скандират:
— Кумо, нема пари, кумо, нема пари!…
Кумът с щедра ръка бръкна в подноса, който държеше един войник, и хвърли за обща радост на децата и просяците пари, размесени с бонбони и ориз. Фильо за малко не се откъсна от Еми, за да се хвърли в битката за парите в прахта, но се спря. Затова пък Макензен, който знаеше цялата процедура, вече си беше свалил херувимските дрехи и се въргаляше на земята, като успя да измъкне под носа на други деца монетите. Фильо истински му завиждаше и даже му посочи една отърколила се двайсетолевка долу под стъпалата, която никой не виждаше. Макензен опулено го погледна. И тоя път не разбра, но двадесетте лева Фильо за нищо на света не искаше да остави. С пръста той извади носната си кърпичка, изсекна се и я изпусна като актриса в ролята на Дездемона. После се наведе да я вдигне — разбира се, с двадесетте лева. Макензен, който наблюдаваше това, щеше да се скъса от яд. Фильо му намигна.