Военната музика отвън пак засвири „Сватбения марш“ на Менделсон. Когато свърши, запя хорът, сега построен на двора от Васил Иванич. Хорът пееше македонската народна песен: „Кинисали, кинисали сватоите… Ке ми одат, ке ми одат преко Вардар, за невестата…“ Майката извика за нещо Еми при себе си. Още всички бяха на двора. Макензен пък извика Фильо. Той крадешком отиде в преддверието, където бе стълбата за камбанарията. Макензен му показа колко пари е взел. Фильо му извади само двадесет лева. Сравнение не можеше да стане. Макензен се бе здравата потрудил.
— Дай ми малко назаем — каза Фильо.
— А защо не си взе сам?
— С тия дрехи ли?! Бакъртепе си бил и Бакъртепе ще си останеш!… Дай двадесет лева, може Еми да ми поиска един ликьор.
— Е, добре — каза Макензен и му подаде две монети по десет лева.
— Мно-о-о-ого си стиснат. Стиснат си като поп!
Макензен набързо се отдалечи, за да не му поиска още пари. Фильо с любопитство гледаше тълпата. Сега играеха хоро под звуците на военната музика. Той се покачи по стълбите на камбанарията. Стигна до камбаните. Опъна въжето на голямата камбана. Тя леко иззвъня със своя плътен глас. Фильо трепна, защото тая камбана я употребяваха за погребения. Заслуша се и пак опъна въжето. Тогава в същия миг видя там, облегнал се на стената, Христо с голямата черна брада. Той си беше закрил очите с едната ръка. Фильо трепна. Не, Христо не бе го забелязал. Долу, в двора, продължаваха да свирят хора, но в ушите на Фильо звучеше камбаната с надгробния звук. А после заедно с трептенията на голямата камбана се прибавиха звуците на прекрасната скръбна творба, която, разбира се, никой не пееше в този радостен миг, но може би по асоциация, предизвикана от присъствието на един самотен мъж, облегнат на варосаната стена и закрил с ръка очи… Фильо ясно чуваше мощния хор, изпълняващ композицията на Ведел: „На реках Вавилонских, тамо седомо и плакамо…“ Това беше само миг, а после Фильо отново чу военната музика долу с веселото народно хоро. Хорът изчезна. Фильо тихо се отдръпна, за да не го забележи Христо. Изтича долу и се хвана на хорото до Еми. Тя радостно му се усмихна. Двамата заиграха, но нещо тъжно остана в душата на Фильо…
(обратно)Военните бяха отделна каста със свой живот, свое облекло отличаващи ги от всички хора, със свои места за събиране. Такова място беше и военният клуб в градчето — едно от най-хубавите здания. Навън цивилните се редяха на дълги опашки за хляб, олио, за дрехи, а тук сякаш нямаше никаква оскъдица. Всичко беше подредено, всичко блестеше. Келнерите се движеха безшумно. Офицерите, щом се освободяха от занятия в казармите, идваха тук и пляскаха карти до умопомрачение чак до сутринта. Защото играта на карти също беше битка, при която често заплатите за една вечер минаваха от един джоб в друг. И сега това все още продължаваше въпреки революцията, въпреки неизвестното… Те имаха самочувствието на особено съсловие, от бога избрано, и твърдо смятаха, че са незаменими, че всяка, власт, каквато и да е, ще има нужда от опитни военни. И все пак нещо в ежедневието им, както и в това сватбено тържество — липсваше. Липсваше веселото, безгрижно настроение. Те очакваха нещо да се случи, но тъй като не бяха свикнали да мислят по-напред от следващия ден, се мъчеха чрез гуляй и напомняне на миналия блясък да се самозалъгват.
Привечер всички участници в сватбата, а и много поканени от други гарнизони влязоха във военния клуб. Оберкелнерът — един бивш фелдфебел — беше застанал на вратата и извикваше гръмко, като че ли командуваше армия, имената на влизащите.
— Генерал Донков — командир на VII рилска дивизия, с госпожа Велизара генерал Донкова… Полковник Динев — командир на XIV македонски пехотен полк, с госпожа Кичка полковник Динева и госпожица Орхидея полковник Динева…
И жените на цивилните слагаха пред фамилното си име званието на съпруга, като например: Жана архитект Спиридонова или Фани доктор Иванова. Но за разлика от това на офицершите то си оставаше само звание, лишено от сила. Никой например не отиваше при Жана архитект Спиридонова да си поръча план за къща, дори за кокошарник. Докато званието генерал или полковник пред имената на съпругите им имаше реална стойност в съвсем близкото минало. Фактически те командуваха полкове и дивизии, а мъжете им бяха нещо като поставени лица. Ако някой офицер набиеше полицай например (а офицерите считаха за свой дълг да бият полицаите и го вършеха със замах, макар и в пияно състояние), той на сутринта, още неизтрезнял, с огромен букет в ръка заставаше търпеливо пред къщата на командира на полка, изпотен от напрежение. Но чакаше той не самия командир, а чакаше да се събуди командиршата. На нея подробно в най-затулената стая на къщата излагаше обстоятелствата на побоя и накрая й целуваше ръка с кучешка благодарност в очите. Командиршата отсичаше: