— Немците са при Царево село — каза Фильо.
— А пък аз мислех, че ще вали — каза Макензен и бръкна в пазвата, откъдето извади парче кекс и салам. Подаде и на Фильо. Двамата вървяха и ядяха, без да говорят.
Когато се прибраха у дома, дворът на голямата многолюдна къща бе много оживен.
— Става дебела работата… — каза Фильо.
Необичайно за това време всички бяха навън. Двамата братя Венчо и Христо с каски на главите и автомати стояха до мотоциклета с кош. Майка им ги прекръсти.
— Да се пазите един друг, чедо… — каза тя и целуна синовете си по челата. И двамата гледаха съсредоточено пред себе си.
След миг Христо седна на кормилото, а Венчо в коша. Лицата им бяха сурови. Мотоциклетът с рев потегли.
— Бате Христо, бате Венчо… — извикаха напразно двете момчета и се затичаха след мотоциклета…
(обратно)Разсъмваше се. Фильо и Макензен отидоха в клуба на РМС. Там имаше три камиона, изпълнени с младежи, с оръжие в ръка. Лицата на всички бяха възбудени и напрегнати. Венчо и Христо се занимаваха с товаренето на картечници и минохвъргачки. Всички бързаха. Фильо и Макензен се опитаха да помагат с цел да се вмъкнат и те в камиона. Даже успяха по едно време да се покачат, но бяха набързо свалени. Издебнаха момента и се завъртяха около двамата братя.
— Бате Венчо, вземете ни и нас, ще ви носим вода — молеше се Фильо.
— Веднага се прибирайте в къщи! — заповяда Венчо. — Хайде, дим да ви няма!
Фильо и Макензен се отдръпнаха на безопасно разстояние, но не си отидоха. Стояха дълго, чак докато изгря слънцето. Видяха как трите камиона потеглиха. Ремсистите викаха „ура“. Пред клуба не остана никой. Само там, вътре, момичето със сините очи прибираше книжа в бюрото. Те влязоха, но то не им обърна никакво внимание.
Комитетът на комунистическата партия в градчето пръв бе узнал и предал съобщението, че немците са само на трийсет километра от града. Партизаните и ремсистите веднага тръгнаха за фронта с единствената мисъл на всяка цена да задържат врага. Армията се придвижваше по-трудно. Това бе причината доброволните части първи да влязат в бой и да дадат извънредно много жертви. Армията по-късно отблъсна немците, но все пак първия удар понесе доброволческият отряд.
Двете момчета отново се измъкнаха на улицата. Целият град бе сякаш навън. Оживено бе като на празник. Някъде отдалеч се чу биенето на военен барабан. Фильо и Макензен се затичаха натам. И наистина, по главната улица маршируваше полкът. Отпред вървеше барабанчикът. След заключителните удари на барабана с повтарящия се финал засвири музиката. Бас-тубите мощно изреваха началото на „Велик е нашият войник“. И музикантите бяха в пълна бойна униформа с каски на глава. Между прочем те бяха обучени и за санитари. Пред военната музика вървяха, както винаги, много деца. Повечето бяха от махалата на Фильо. Някои от децата се обръщаха и вървяха заднишком, като дирижираха с ръце и конкурираха стария капелмайстор Гриша. Но музиката бързо ги застигаше и те пак трябваше да тичат напред на безопасно разстояние, за да могат отново да ръкомахат на музикантите.
По стар навик Фильо и Макензен също се нареждаха пред музиката. Фильо се сети, че полкът ще мине край къщата на Еми, и се отдръпна, като продължи да върви отстрани. Не искаше тя да помисли, че той е все още дете. Макензен в първия момент продължи да крачи начело на децата, но като не видя Фильо до себе си, излезе също от колоната настрани до тротоара, където бяха изпращачите. Пред желязната ограда стояха жената на полковника и Еми. След военната музика се вееше знамето на полка, носено от стар фелдфебел с брада и множество медали и ордени на гърдите, а от двете му страни крачеха двама други фелдфебели с юнашки мустаци. След знамето идеше командирът на полка, яхнал гордо английската си кобила. Когато стигна до къщата си, спря. При него изтичаха Еми и майка й. Полковникът се наведе и целуна първо жена си, а после дъщеря си, която му подаде и букет. Той го взе и пришпори коня, без да се обърне повече. Еми и майка й се отдръпнаха пак на тротоара пред красивата желязна ограда на техния двор с кокетната им къща. Еми се разхълца, но майка й стисна ръката й. Макар да беше бивша певица и ревностна председателка на женското дружество „Любов към родината“, което тържествено изпрати немците, когато напуснаха града, тя достойно сдържаше чувствата си, защото така се полагаше на една командирша.
Сега се източваха ротите. Покрай всяка рота вървяха жени и деца. Някои бяха хванали бащите си за ръце. Кран друг подтичваше жена му, като си бършеше сълзите, а трети хвърляха пред ротите котли с вода, да им върви добре. Фильо издебна момента и се приближи до Еми. Тя бе много разстроена, сложи глава на рамото му и сега се разплака на глас, като си бършеше носа в ризата на Фильо. Майка й се беше прибрала в къщи. Фильо се помъчи да я утеши.