— Добре, че каза, да ти приготвя букет! — и Макензен глупаво се изсмя на шегата си, но после му стана мъчно. — Фильо… Фильо бе… аз така, на смях. Виж, да бяхме по-големи, веднага щяхме да тръгнем. Пък даже с… Помощната организация!
Изведнъж Фильо бе осенен от някаква мисъл. Плесна се по челото.
— Тичай след мене!
— Какво ти стана? — каза Макензен, но се забърза след Фильо.
Задъхани стигнаха пред някакъв бивш дюкян. Сега там висеше скромна табела, на която пишеше: „Помощна организация“. На улицата бе спрял камион. Двама цигани пренасяха в него пакети от дюкяна. Пред камиона, облегнал се на радиатора, стоеше старият шофьор, известен под името Кольо Унчето. Той бе стар и камионът му допотопен. Кой знае как, и двамата успяваха все още да се движат. Унчето извади от задния си джоб едно плоско шише ракия и отпи голяма глътка. Погледна бутилката срещу слънцето. Останало бе твърде малко. Той със съжаление завинти запушалката и въздъхна.
— Бай Унче — попита Фильо, — какво товарите?
— Разни боклуци — отговори механично Унчето.
— За къде?
— За майната си! — каза Унчето.
— А кой е тук главният?
— Един изветрял комунист!… И аз не съм наред, но той хептен! Ама мене що ми е — да плати курса, па да си троши главата!…
— Закъде заминавате, за фронта ли?
— Я се разкарайте! — изведнъж се сопна Унчето. — Та къде, та що… Ти да не ми си чорбаджия, бе?
Единият от циганите се придвижи към Унчето.
— Челеби — каза мазно циганинът, — яз мислим да е готово.
— Е, та какво?
— Да даваш нещо?
— Влезте вътре при стария! Той да ви даде!
Двамата цигани свиха рамене и се отправиха към дюкяна.
— Асане — викна Унчето, — иди в кръчмата на бай Васил да напълни шишето!
И двамата цигани се върнаха.
— Готово, челеби!
Унчето надигна шишето. Двамата цигани протегнаха ръце. Той го изправи срещу слънцето и продължително се взря. Отпи глътка и чак тогава го подаде на циганите. Те си свалиха каскетите и пресушиха шишето.
— Да ти дава господ илядо годин да живееш! — казаха те обичайната си благословия.
Фильо сръга Макензен. Беше моментът!… Двамата влязоха в канцеларията на Помощната организация. Зад бюрото седеше старият политзатворник и нещо пишеше. Момчетата застанаха и чакаха. По едно време той вдигна глава.
— Какво има? — попита недоволно той.
— Вие ли сте председателят на Помощната организация? — вежливо запита Фильо.
— Да, защо?
— Изпращат ни от РМС — каза авторитетно Фильо.
Макензен учуден искаше да каже нещо, но Фильо го сръга и той млъкна.
— Най-после! — каза председателят и излезе иззад бюрото. — Седнете, момчета.
— Няма да сядаме. Да тръгваме! — нямаше търпение Фильо.
— Но нямаше ли други… — по-големи от вас?
— Изпълняваме заповед! — каза важно Фильо. — Освен това ръководството смята, че ние сме най-подходящи.
— Добре, добре, не се сърдете, момчета… Само че родителите ви знаят ли? — усъмни се все пак възрастният човек.
Макензен отново се готвеше да каже нещо и Фильо пак недоволно го сръга.
— Ние сме сираци — с тъжен глас каза Фильо и добави: — сираци от войните…
— Кои войни? Вие сте много малки!
— Политическите войни — посмути се Фильо.
— Е, да, наистина… — въздъхна възрастният човек. — Като помислиш, войните на Балканите никога не са преставали. Радвам се, че сте синове на антифашисти. Скоро и за вас партията ще се погрижи и какъв светъл живот ще настъпи!… А сега горе главите! Идете до в къщи и си вземете по една топла връхна дреха.
Възрастният човек почти се просълзи от умиление и си избърса очите с носна кърпа. Двамата бързо излязоха.
— Аз няма да дойда. Войводата ще ме пребие — каза Макензен.
— Абе кой ти гледа сега кой е в къщи и кой не е. Татко ти няма да разбере.
— Ами ако ме убият? — каза Макензен жално.
— Тебе ли? Кой убива поп?!
— Ама те не знаят…
— Ще им кажем. Хайде сега в къщи! Ти вземи мушамата на Войводата, а аз ще свия на стария кожуха — заповяда Фильо.
— Нямаш ли нещо за ядене? — попита Макензен.
— Ще гризкаме от подаръците.
— Ами! Сигурно са само стари ръкавици и вълнени чорапи. Знам аз тези помощи! Всеки дава това, дето не му трябва…
— Глупости! — възмути се Фильо. — Така беше преди, за германците! Уж помощи, пък си ги изкопчваха…
Четвърт час по-късно двамата като престъпници се измъкнаха от портата. След тях вървеше Томи. Изпращаше ги сестричката на Макензен — Ружа. Само на нея бяха казали къде отиват.
— Ако ни издадеш, да му мислиш! — напомни Макензен строго.
— Няма — хълцаше Ружа. — Ще ви убият ли?