— Не се знае… — каза Фильо. — Всичко става, може и да се върнем живи…
— Не искам да те убиват!
— А за мене не ти ли е жал? — попита насмешливо Макензен.
— И за двамата ми е жал — още повече се разхълца Ружа.
Фильо нещо се сети и дръпна настрани Ружа. Извади от пазвата си една тетрадка, доста изпомачкана.
— Ако стане нещо с мене, ще дадеш тия стихотворения на Еми.
— Няма да ги дам! — каза троснато Ружа.
— Значи не искаш да изпълниш последното ми желание? Така ли? Аз те мислех за близък човек…
— Аха — плачеше Ружа.
— Млъкни сега и слушай! Ще й кажеш: тук Фильо е записал последните си мисли в рима… и…
— Няма да я дам!
— Добре тогава! От днес вече не си ми нищо!
— Ще я дам — каза Ружа. — За нея ли си ги писал?
— Въобще съм писал… За живота… Не съм имал никого предвид.
— Мога ли да ги прочета?
— Не. Какво разбираш ти от поезия!…
Тя беше готова пак да се разплаче.
— Подай си ръката! — й каза Фильо. Тя си подаде ръката. — Отпусни китката!
Ружа се засмя.
— Защо така глупаво се смееш? — попита учуден Макензен, който се приближи.
— Гъдел ме е…
Фильо се наведе и целуна ръката й.
— Важното е да не си допираш носа до китката, особено когато си хремав! — каза Фильо педагогически.
— Е, стига де! Ти все много знаеш! — ядоса се Макензен. Той извади от пазвата си парче хляб и започна да яде.
— Аз знам много работи… — каза дълбокомислено Фильо. — Ако пък се върна жив и здрав, ще те науча да танцуваш! Бях като фурия във военния клуб! „Такъв танцьор не съм виждала…!“ — каза Еми, тоест майка й де! — Особено валса…
Макензен не изтърпя и го дръпна. Двамата тръгнаха. Ружа остана на улицата и им махаше с ръка. Томи лаеше и тичаше пред тях.
Като стигнаха къщата на учителката Виолета, тя стоеше на прозореца и гледаше надолу по уличката. На очите й блестяха сълзи. След кратко колебание Фильо й се обади:
— Учителке…
— Фильо! — възкликна тя радостно и изтича долу.
— Тръгваме за фронта. Ще носим подаръци на войниците…
— Почакайте — каза Виолета. Тя отново влезе в двора и след малко донесе две рози.
— Едната ще дадеш на мъжа ми, а другата…
— Знам — късо каза Фильо.
Двамата изтичаха по уличката.
— Пазете се! — викна след тях Виолета.
Томи и отговори с лай.
(обратно)Унчето дълго въртя манивелата, докато запали мотора. После си свали каскета и се прекръсти. Извади шишето с ракия, отпи от него и седна на кормилото. Председателят на Помощната организация заключи канцеларията и се качи в кабината. Двете деца стояха до колата.
— Качете се при мен, има място — предложи възрастният мъж на децата.
— Не, ние искаме отгоре… — отвърнаха момчетата.
Те пъргаво се покатериха на каросерията. Томи подскачаше, скимтеше и искаше да се качи и той, но камионът потегли. Томи тичаше след него с изплезен език.
— Томи… Томи… — викаха момчетата и почти щяха да се разплачат, защото отведнъж им стана мъчно. Та нали отиваха на война?…
Но камионът го забули с прах и Томи изостана назад. С рев машината се носеше по улиците на града. Група деца, като ги видяха, се развикаха:
— Фильо Тангото… Макензен Бакъртепе…
— Отиваме на фронта-а-а-а!… — викна Фильо гордо.
Децата млъкнаха и почтително ги изгледаха, докато отминаха.
Камионът премина моста над река Струма. Той беше паянтов и целият скърцаше и се люлееше. Шосето потъна в прах. Фильо и Макензен непрекъснато кихаха. Те с нетърпение чакаха по-скоро да дойде фронтът, за който имаха смътна представа от филмите. Шосето се виеше нагоре и все нагоре, като бавно изкачваше планината Огражден, на запад от града. От време на време покрай тях преминаваха военни коли и мотоциклетисти. Понякога пък камионът настигаше каруци от обоза. Той целият се тресеше от напрежение и моторът му виеше на най-тънката си нота. Когато изкачиха билото, почнаха да се спускат надолу, където течеше малка планинска река. Покрай реката се виждаха няколко палатки с големи червени кръстове. Един военен се миеше на потока. Дори не вдигна глава, когато минаха край него. После камионът пак се заизкачва. Санитарният пункт остана долу в ниското. Когато превалиха и тази височина, камионът спря. Фильо и Макензен видяха Унчето да скача от кабината. Той отвори капака на мотора. Оттам се вдигнаха облаци пара. Момчетата също скочиха на земята. Слезе и председателят на Помощната организация. Фильо и Макензен си изтупваха дрехите от прахта.
— Бай Унче — попита Фильо, — що му е на камиона?
— Он си знае… — каза Унчето.
— Скоро ли ще тръгваме? — намеси се и Макензен.