— Питай него! — троснато отговори Унчето и посочи нагоре.
— Наистина, трябва да побързаме… — каза възрастният мъж.
В същото време съвсем близо се чу канонада и екнаха изстрели. Унчето трепна. Фильо и Макензен също бяха неспокойни. Но старият политзатворник запази пълно самообладание, сякаш нищо не е чул.
— Като бързаш — му се сопна Унчето, — оди сам!
Той бършеше с една голяма изцапана кърпа лицето си.
— Вие не сте много съзнателен, другарю — каза председателят на Помощната организация.
— Слушай бе, човек, две войни съм изкарал! С камион до Одрин съм стигал. От първите шофьори съм във войската. Молим те, не ми давай акъли!…
— И аз съм се бил в Първата световна война…
— По-добре ще е да се върнем и да оставим подаръците в медицинския пункт.
— Казано ми е да отида на фронта и ще отида!
— Е, убаво! — троснато каза Унчето. — Ама ако стане нещо, ти отговаряш! Язък за децата!…
А децата слушаха с любопитство и много енергично се качиха в каросерията на камиона. Двамата мъже влязоха в кабината и машината потегли. Наново се вдигнаха облаци прах. Грохотът на оръдията се чуваше съвсем близо. Някъде към края на хоризонта се виждаше нещо като мъгла и дим. Забелязваха се и отделни избухвания. Шосето се изкачваше към билото на планината. Сега те пътуваха из гола местност. Няколко силни гърмежа накараха Фильо и Макензен да се обърнат надясно. Там, в една хилава дъбова горичка, бе монтирана батарея. Над оръдията имаше мрежи, покрити с листа. Един военен мотоциклет с офицер в коша, каран от войник, с изцапано от грес лице, профуча край тях. Офицерът нещо им викна, но те не разбраха какво. Камионът продължи бавно да пълзи напред. Фильо се наведе и надникна през прозорчето в кабината. Старият политзатворник стоеше невъзмутим. Унчето въртеше като пуяк глава и по лицето му се стичаха едри капки пот. Внезапно нещо избухна точно пред тях. Фильо и Макензен дори нямаха време да се уплашат и се строполиха в каросерията. Камионът рязко спря. Предните му колела попаднаха в канавката и така се наклони, че за малко не се обърна. Фильо и Макензен скочиха на земята и без да си кажат дума, се мушнаха под камиона като къртици. Там с неочаквана пъргавина вече бе прилазил и Унчето. Без да иска, Фильо се хвана за крака на шофьора. Той помисли, че нещо става, защото почна да рита и да вика. Най-после всичко се успокои. Фильо гледаше краката на председателя, който стоеше изправен пред радиатора с непонятно хладнокръвие. Под камиона Унчето се мъчеше да се прекръсти.
— Боже господи… — повтаряше той — що ли ми е писано днеска да си патя?…
В това време децата видяха как до краката на председателя застанаха други крака в прашни ботуши и чуха груб мъжки глас:
— Какво правите, щураци такива! Излизайте веднага!
Фильо и Макензен излязоха. Но Унчето продължаваше да лежи под камиона. Офицерът се наведе и взе да го дърпа за крака.
— Сега бе, сега… — обади се Унчето и едва успя да се измъкне.
Но изсвири нова мина, тоя път в канавката се хвърлиха всички заедно е офицера. Дори Фильо скочи върху Макензен, който упорито лазеше, да се скрие под останалите. Само старият политзатворник стоеше прав до радиатора. Мината падна тоя път не толкова близо. Всички надигнаха отново глава.
— Качвайте се на камиона! — викна с прегракнал глас офицерът. — И дим да ви няма! Ще карате напред и след хълма ще завиете надясно. Оттам ще се спуснете в селото. В училището има войници.
Всички пъргаво се настаниха в кабината, но камионът нещо не искаше да тръгне. Тогава Унчето рипна вбесен и удари с юмрук капака на мотора, който изведнъж заработи. Той се качи, целият изпотен, зад кормилото.
— От добро не разбира! — обясни той. — Само от бой… тая стара биволица!…
Камионът се измъкна от канавката. Унчето натисна газта и потегли. Но ето засвири пак мина. Унчето си затвори очите. Мината се пръсна на шосето. Предното стъкло на кабината се разпадна на късчета. Всичко се посипа със стъкла. Той се мъчеше да овладее кормилото. Камионът се носеше като шантав от едната канавка към другата, докато се уравновеси. В кабината всички се бяха притиснали едни към друг. Макензен плачеше. Само председателят на Помощната организация все още не губеше самообладание. Той се опитваше да прегърне децата. Чу се свиренето на друга мина. Сега Унчето пришпори камиона, който превали билото и с остър завой и поднасяне, което би направило чест на световен състезател, зави по един тесен коларски път. Мината избухна зад камиона. Тесният път се спускаше стръмно надолу по хълмовете. Те пазеха камиона от други мини. Когато минаха доста голямо разстояние, където канонадата не се чуваше, спряха. Унчето тежко дишаше, и се кръстеше с голяма бързина. Тоя път се кръстеше и Макензен.