— Помилуй мя, боже, дари ме с голямата си милост и изглади беззаконията ми…
Фильо го разтърси.
— Псалом 54 — каза тържествено Макензен с опулени очи, който съвсем се беше шашардисал, а после с пълен глас запя друг псалом. — Който живее под сянката на всевишния… той обитава под сянката на всемогъщия…
Фильо се уплаши не на шега и щеше да се разплаче.
— Макензен, Макензен, ранен ли си, кажи ми бе? — питаше го той. Но вместо отговор Макензен пропя тържествените стихове от Псалом 91:
— Аспида и Василиск ще настъпиш, лъв и змей ще тъпчеш до тебе… Ще паднат хиляди и десет хиляди от десницата ти…
— Това момче не е добре — каза разтревожен старият политзатворник.
Унчето отпи от шишето ракия. Вадички пот се стичаха по ръцете и шията му.
— Как ще е добре! Ама ти си още по-зле! — каза Унчето.
— Кой, аз ли? — учуди се възрастният мъж.
— Ти, я! Бил си на война, лежал си в затвора, но акълът не ти е дошъл!… Ей, момче — обърна се той към Макензен, — стига си ревал попски песни! Няма да ти помогнат!…
Унчето го хвана и го разтърси. Насила му наля ракия в устата. Макензен се задави, но спря да пее. Всички се поуспокоиха. Унчето потегли. Наново погледна децата. Макензен не му харесваше никак. Тогава смигна и запя: „Болен ми лежи Миле Попйорданов…“ Отначало запя Фильо, после той приятелски сръга Макензен и накрая се присъедини и той. Председателят се усмихна.
Камионът се носеше надолу и след малко навлезе в някакво село. Пътят скоро ги заведе право в училищния двор. Тук имаше войници. Затичаха се към камиона. Всички слязоха от кабината. Унчето свали единия капак на каросерията. Фильо и Макензен се завтекоха към пакетите. После с необикновена пъргавина се заеха да раздават на развеселените войници подаръците. А старият политзатворник усмихнато ги наблюдаваше, явно му беше драго и весело.
— Дай на момчетата всичките пакети и да се връщаме в града — предложи Унчето на председателя.
— Ще се върнем на медицинския пункт!
— Тая нема да стане! — каза Унчето. — Да трамбовам отново по тоя път?! Тука параход минава ли? — И Унчето дръпна ъгъла на зачервеното си от прах и пиянство око.
— Аз питах, има и друг път, отзад — през самото село — намеси се живо Фильо.
— Ти да мълчиш, диване такова! — каза Унчето.
— Аз… аз… — искаше да каже нещо и Макензен, но Фильо го щипка и той млъкна.
— Всички на камиона! — каза старият политзатворник с неочаквана бодрост.
(обратно)Късно след обяд камионът потегли, но вече по друг път, съвсем изровен и тесен. Грохотът на оръдията пак се усили, но високите хълмове ги запазваха от някоя случайна граната или мина. Чуваше се единична стрелба. Накрая все повече и повече всичко заглъхваше. Не след дълго камионът слезе към рекичката, където беше медицинският пункт. Сега тук цареше голямо движение. Никой не им обърна внимание. В голямата централна палатка, която служеше за операционна, влизаха и излизаха хора в бели престилки, с ботуши. Един от хирурзите, с маска на лицето, изскочи от палатката. Престилката му бе цялата опръскана с кръв. Той викна навън:
— Дай морфин, дявол да го вземе! Морфин!
Друг човек, също в бяла престилка, тичаше през поляната с чанта. От палатката се разнесе стон. Макензен бе много уплашен. Готов беше пак да пропее псалми и тропари.
— Да си вървим — хленчеше той.
От санитарната каруца свалиха двама ранени, обвързани с бинтове като пашкули, и ги оставиха в носилките пред операционната. Други няколко по-леко ранени лежаха направо върху земята. А там, на края на поляната, имаше нещо, завито в платнище. От палатката излезе един лекар и се запъти към камиона.
— Този камион чий е? — попита той.
— Мой е — каза Унчето.
— Ние носим подаръци… — обади се председателят.
— Безполезно! — каза лекарят. — Ще натоварите убитите и след 15 минути да е готов!
— Тъй вярно! — каза Унчето, като козирува на каскета си.
В това време на поляната пристигна мотоциклет с кош. Оттам изскочи един партизанин в зелена униформа, с автомат. Лицето му бе почерняло от прах, грес и пот. В първия момент децата не можаха да го познаят, после се затичаха към него.
— Бате Венчо… Бате Венчо…
Но той не им обърна внимание и отиде право към лекаря.
— Къде е? — попита той.
— Там… — посочи неопределено лекарят към края на поляната, където се виждаше платнището.
Венчо отиде нататък. Децата тръгнаха по него, но не посмяха да се приближат. Той спря пред платнището. Миг се поколеба и после решително го махна. Там лежаха няколко убити. Единият бе Христо, а до него подпоручик Недев. Лицата и на двамата бяха зацапани с кръв. Лекарят също дойде при убитите. Децата гледаха с широко отворени очи, сякаш онемели и вкаменели.