— Не можахме нищо да направим!… — каза лекарят със съжаление.
— Разбирам — каза Венчо с пресипнал глас. — Мога ли да си го взема?
— Вече да…
Венчо отиде при мотоциклета, подкара го бясно и се закова до труповете. Вдигна брат си, който беше още топъл. Макензен заплака без глас, но заедно с Фильо помагаха на Венчо. Наместиха мъртвия Христо в коша. Венчо подаде кърпа на Фильо.
— Иди я натопи във вода.
Фильо изтича до потока, натопи кърпата и се върна. Венчо избърса лицето на брат си, нахлупи му каскета и така го постави в мотоциклета, сякаш не беше убит, а щяха да пътуват някъде…
— Добре… — говореше Венчо. — Добре… много добре… да тръгваме, батко… — обърна се той към мъртвия Христо и рязко потегли.
— Искам да си идем у дома… — разрида се Макензен.
— Само ако пропееш псалми, ще ти счупя главата! — каза Фильо, но изведнъж седна на земята и заплака с глас.
Старият политзатворник отиде при лекаря.
— Мога ли да остана да помагам?
— Разбирате ли нещо от медицина?
— Бях санитарен подофицер.
— Влезте вътре, измийте си ръцете и облечете една престилка.
— Свали децата в града! — каза председателят на Унчето. — Аз оставам!
— Ясно, началство! — каза Унчето с уважение.
Той поведе децата към камиона. Те продължаваха да хълцат, но вече не плачеха. Санитарите товареха убитите в каросерията. Унчето си свали каскета и се прекръсти.
— Язък за тия млади момчета! — каза дълбокомислено той, после извади шишето от джоба си, но там не бе останало нищо. Захвърли го с яд в храстите. Децата и Унчето влязоха в кабината.
— Къде да ги карам? — попита той един ранен фелдфебел, който минаваше край камиона.
— На небето! — каза троснато фелдфебелът.
— Станах и гробар вече… — въздъхна Унчето.
Той запали мотора и тръгна.
— Ще ги карам в казармата… Те да се оправят!…
— Подпоручика ще го носим на жена му — обади се Фильо. — Бях му шафер на сватбата… — и гласът му затрепера.
— Къде кажеш, началство! — отговори Унчето.
— По-полека карай… — обади се Макензен, — много друса…
— На тия горе сега им е все едно! — каза Унчето.
Макензен пак заплака. И Фильо си бършеше сълзите. Сега пътуваха по другото шосе и този път пристигнаха в града без произшествия. Въпреки че когато навлязоха в уличките му, беше още светло, Фильо и Макензен, смачкани и уморени, не посмяха да се завърнат в къщи. Дълго се разтакаваха из улиците без цел, докато стане тъмно, все така потиснати от преживяното. Те оставиха сам Унчето да се оправи с убитите. Вървяха мълчаливо и унило. Знаеха, че няма да им се размине това бягство. А и като си помислеха как щяха да срещнат стрина Мария…
Неусетно се намериха на тяхната калдъръмена уличка. Спряха. Погледнаха дали някой не ги чака отдалеч. Пак тръгнаха. Изведнъж чуха женски писък и плач. Бяха приближили къщата на учителката Виолета. Изглежда, че тя бе вече получила трупа на своя съпруг. Колебливо се отправиха към къщи. Портата на двора бе широко отворена. Вътре имаше много хора. Тук бяха и До̀бра, и бай Тома, и бай Мицо, и бай Андон, и бай Димо, даже и Перо, който прислужваше угоднически на всички. Момчетата застанаха на портата. Никой не ги погледна. Само Ружа изтича при тях.
— Ще ни бият ли? — попита Макензен шепнешком.
— Няма — каза Руло с треперещ глас. — Горе е…
— Знаем — прекъснаха я двамата.
Децата се стараеха да минат край мъжете незабелязано, но те и без това не им обръщаха никакво внимание. Фильо и Макензен се качиха по дървената стълба към етажа. И на балкона беше пълно с хора от махалата. Повечето възрастни жени и старци. Тихо пристъпиха към стаята на двамата братя. Тук видяха картината, която никога после нямаше да забравят в живота си. Вкочаненият труп на Христо, с отворени очи и вече напълно вдървен, бе изправен на стената от брат му Венчо, а един скулптор с мустаци на противоположния край на стаята правеше статуята му от глина. Един по един хората мълчаливо минаваха край изправения мъртъв Христо и излизаха от стаята…
(обратно)Изглежда, всички гробища си приличат по това, че за мъртвите се полагат много повече грижи, отколкото за живите. Те представляват истински оазис, особено лятно време, когато всичко наоколо се пука от пек. Тук е прохладно, дърветата са едно до друго — най-различни: плачеща върба, кипариси, брези, липи, тополи и много овощни дръвчета. Алеите са подравнени, изметени и чисти, а върху гробовете са засадени цели оранжерии. Впрочем влюбените редовно си берат букетите от тези безплатни цветарници. Върху надписите на гробовете може да се направи цяла докторска дисертация. За паметниците също. Преобладаваха ангелите, които масово ги произвеждаше от цимент една фирма от градчето по пътя за гарата. Общо взето, имаше два вида ангели. Първият бе плачещ ангел, а вторият приличаше на угоен гълъб с човешко лице. Тук непрекъснато чуруликаха разни пилета, доста тлъсти, с лъщящи пера, които не си правеха труда да излетят, освен ако стъпиш върху тях. До ниската черквица течеше чешмичка. Под навеса на черквицата бяха насядали просяците на града, които всеки ден трябваше да изминават голямото разстояние между гробищата и градчето. Но за тяхна чест можем да кажем, че не изпускаха нито едно погребение. Учтиво и кротко седяха по време на целия церемониал. Носеха свещи, подаваха ядене и вино с опечалени лица. Винаги накрая, когато първите буци пръст удряха по капака на ковчега, те първи се разридаваха и създаваха това всеобщо настроение на несдържан плач. Тази есен и просяците, и двамата гробари Йордан и Кольо не можеха да се оплачат от безделие. И днешния ден се очакваха две големи погребения…