Небето беше ясно и слънчево. Двете погребения бяха отделни и независими едно от друго — това на подпоручик Недев и това на партизанина Христо. Общото бе само, че ги погребваха на едно и също място, че и двамата бяха загинали в бой срещу фашистите. Малко преди пладне двете траурни шествия спряха пред входа на гробищата.
Първото бе на подпоручик Недев. Тук бе богатият елит на града: военните, буржоазията и духовенството. Независимо от това, че бе убит в бой с германците, подпоручик Недев те считаха, че принадлежи към тяхната среда, а сега беше герой, защото офицерската професия неминуемо изискваше да умреш като герой. И ето, ковчегът, поставен на лафет, бе заобиколен с войници с ножове на пушките и каски. Конете бяха черни, с черни пера на главите. Зад тях вървеше учителката Виолета, забулена цялата в черно, водена подръка от полковника. Следваха ги близките и офицерите в черни униформи. После рота войници и накрая военната музика, която изпълняваше подред ту Траурния марш на Шопен, ту този на Бетховен. Най-отпред, разбира се, вървеше духовенството — четири попа, а цялото шествие се водеше от Макензен в херувимски дрехи, с фенер на кол в ръце, чиято дръжка бе опрял на корема си, но го носеше с достойнство. След шествието се наредиха просяците. Учудващо бързо се придвижваше просякът с отрязаните крака, който се влачеше на колене върху гуми от автомобил. Неразделно от тях бяха и лудите на града — Циганката Пата, глухонемият Салия и останалите.
Второто погребение значително се различаваше от първото.
Другарите на Христо в партизански дрехи и оръжие през целия път носеха ковчега му. След него пристъпяше стрина Мария, водена подръка от сина си Венчо. Тя бе с черна забрадка и държеше изправена главата си, като строго и мълчаливо гледаше напред. Зад тях крачеше смесена група от партизани, бедно облечени работници и селяни от близките села, учители, ученици и ученички. Тук бе и Перо — най-отзад, който носеше някаква тепсия, вероятно с жито.
Нямаше нито поп, нито кръст. Ученички държеха портрета му и многобройни венци от другарите му, а след шествието вървеше музика от най-различен състав. Те нестройно, но с чувство свиреха „Вий жертва паднахте“… Двете музики на погребенията често си пречеха една на друга. Ту се чуваше „Вий жертва паднахте“, ту Траурният марш. Когато влязоха в гробищата, шествията се разделиха. Фильо остана с това на Христо, а Макензен при подпоручик Недев. Фильо видя в редиците на официалните лица Еми в черна рокля. И той беше също хубаво облечен в черния си кадетски костюм. Ружа го бе хванала за ръка. Двамата се запътиха към гроба на Христо.
И двете погребения траяха дълго. Държаха се многобройни речи и когато всички бяха капнали, най-после спуснаха ковчезите. Първо изтрещяха залповете над гроба на подпоручик Недев, а после затракаха автоматите над гроба на Христо. Ято врабци се вдигна над дърветата, право към синьото небе…
Чак след обяд хората се разотидоха. Гробището отново придоби своя задрямал вид. Но двете деца останаха зад черквицата. Макензен си съблече херувимските дрехи и внимателно ги загъна в торбата. Фильо замислено го наблюдаваше. После Макензен извади от пазвата си една малка платнена торбичка. От нея измъкна загънато в кърпа жито, пасти и други лакомства. Седна и почна да яде мълчаливо. Малко по-далеч от тях при един гроб се виждаха просяците, които се бяха разположили на софра за „Бог да прости“!