— Как можеш сега да ядеш?! — удиви се Фильо.
— Ами такава ми е професията — отвърна унило Макензен с пълна уста. — Аз вече свикнах. В толкова много погребения съм участвувал, че ако почна да гладувам при всяко погребение, какво ще стане с мен?!…
Фильо седна до Макензен. Мъчеше се да не го гледа, но въпреки това му се прияде страшно.
— Мислиш ли, че умрелите се сърдят, ако човек след погребението им яде? — попита Фильо сериозно.
— Сърдят се, ако не яде — каза дълбокомислено Макензен. — И се радват, ако яде! Иначе защо ще носят толкова ядене на гробищата?…
— Дай и на мене! — въздъхна Фильо.
Макензен му подаде парче торта. Фильо почна да яде.
— Не знам защо, като съм на погребение, много огладнявам — каза Макензен, учудвайки се сам на себе си.
Той събра остатъците от яденето в кърпа, взе и торбата с дрехите. Накрая извади от бездънната си пазва една свещ.
— Тази ще запаля на гроба на бате Христо… — каза Макензен.
Двамата тръгнаха по една алея. Когато наближиха пресния гроб на Христо, Фильо хвана ръката на приятеля си да спре. Той искаше нещо да каже, но Фильо му направи знак да мълчи.
Там, пред гроба на Христо, те видяха учителката Виолета в черно. Тя бе паднала на колене и забождаше свещ в пръстта, а после бавно се изправи…
Може би години след това децата щяха да разберат какво е чувствувала тяхната учителка Виолета…
(обратно) (обратно)Щастливо време за децата беше около Девети септември. Сградата на прогимназията се използуваше съвсем не за училищна дейност. Около два месеца беше военна болница. По едно време там настаниха хитлеристки пленници. Фильо вярваше, че така ще продължи още дълго, а Макензен тайно се молеше по някакъв начин да падне бомба върху, прогимназията. Но не се случи нищо и в края на краищата двамата един тъжен ден трябваше да тръгнат на училище. За тази цел бай Тома отново направи основен войнишки преглед на униформите им, закърпи ги майсторски, а стрина Велика ги изпра и изглади. Така подновени, измити и сресани, се запътиха навън. Фильо и Макензен прекосиха двора без всякакъв ентусиазъм.
А дворът си беше същият. Само по балкона, къщата и дърветата бяха закачени лозунги и плакати. Между тях на видно място можеше да се прочете лозунг, нарисуван с големи букви, с два почерка. Той ни съобщаваше, че „НОВОТО СРЕДСТВО ЗА ЖИВОТ Е ТРУДЪТ!“ Явно това беше дело на Фильо и Макензен. Но авторът на тая голяма житейска мъдрост не можеше да бъде друг освен бай Тома, който беше станал председател на шивашката кооперация. Но въпреки гръмкото название на новия си пост той все още трудно скърпваше двата края. А бащата на Макензен — бай Мицо Войводата — продължаваше да изкарва прехраната си с файтона и едва смогваше да задоволи вечно младата си, неугасваща страст към пиенето. Венчо работеше в РМС, но не му плащаха нищо, затова все още ходеше със старата си партизанска униформа. Перо отново се хвана с бояджийския си занаят. Общо взето, никой не се замогна, а даже, напротив!… Светлото бъдеще изискваше жертви. И все пак тия дни бяха щастливи дни на големи надежди за нещо добро, справедливо и радостно…
В ранното утро на другия ден дворът отново се събуди от Фильо и Макензен. Както винаги, те откриха деня с „Житата“ на Леополд Моцарт и се обадиха — единият отгоре, другият отдолу. Томи бе на обичайното си място и се мъчеше да подражава мелодията с виене. Но докато двамата свиреха и разсънваха цялата махала, ето че Перо по бели гащи, крайно недоволен, излезе на балкона при Фильо.
— Абе ти докога няма да оставяш хората на мира?!
— Вие, господин Перо, сте мислител и аз ви преча на мислите?
— Слушай, като ти обърша един…
Излезлият в тоя момент бай Тома изкрещя:
— Ти кого ще биеш бе?! Къде се намираш?
— Аз се намирам в демократична страна — наблегна Перо — и моля да разговаряш с мене, както подобава!…
В това време Венчо също се показа на балкона.
— Слушаш ли го какво дрънка?! — каза изумен бай Тома на Венчо.
— Знам — ядосано отвърна той. — Записал се е в опозицията и е техен пълномощник при изборите.
— Тоя побъркан?…
— Внимавай, бай Тома, да не отидеш в затвора за обида! — важно се обади Перо.
— Кой, аз ли?!
Перо се скри в стаята си невъзмутим.
Венчо въздъхна.
— Остави го, бай Тома. Виждаш ли какво стана, като не го обесихме на първото дърво?! Но мама е виновна…
— Абе ако им са кадрите такива… — произнесе бай Тома натъртено новата дума, — хората домати ще хвърлят по тях! А кой им е представителят на „демократичната мисъл“?