Изведнъж в един глас Макензен и Фильо отговориха:
— Котѐ Стоичков… Котѐ Стоичков… О’Котѐс, циганският кмет!
Циганският език по това си прилича с френския, че се членува пред думите с „О“. Например О’Котѐс, о’катар (преведено на български — един катър). И тъй като въпросният Котѐ Стоичков беше от Караджината махала, тоест в сърцето на циганската махала, минаваше и нещо като лидер на малцинството. Циганите обаче никога не се наричаха цигани, а медиани. Това е името на тяхното племе. Те с гордост започваха изречението си например така: „Ние, медианите, мислиме…“ В редки случаи се наричаха „майсторе“.
Бай Коста бе много изненадан от съобщението на малчуганите и отново попита:
— Кой бе? Оня, дето преди Девети го съдиха за спекула?
— Той — каза Венчо. — И моля ти се, твърди, че бил пострадал от фашизма!…
Бай Тома разпери ръце.
— Нищо не разбирам!
В този момент Перо излезе с плакат. На плаката се виждаше образът на един мъж с хитро, простовато лице на джамбазин. Най-отгоре бе написано: „Гласувайте за Котѐ — представителя на демокрацията!“
— Слушай — каза Венчо, — да махнеш тоя идиот!
— Ние не се боим от закани — отвърна Перо. — Целият демократичен свят…
Сега излезе жена му и го прекъсна, като се вайкаше:
— Перо, Перо… Що не си гледаш бояджилъка! Що се захващаш с тия работи!… Едвам се отърва…
— Мълчи ма! Нищо не разбираш от демокрация!
И стрина Мария се показа на балкона с черга, която се канеше да тръска.
— Виж, мале, твоята милост докъде води!… Гледай го тоя… — процеди Венчо намусено.
— Слушай, сине — спокойно каза майка му, — ако вие се боите от такива като Перо, значи вашата власт за нищо я бива!… Перо, Перо-о-о-о… акъла не ти дойде!… — обърна се тя съжалително към него.
Наново поредният скандал започна. Перо се мъчеше да забоде с кабарче плаката за Котѐ. Но бай Тома с рязко движение го скъса и хвърли на двора.
— Ако се опиташ тук да закачиш нещо, ще те хвърля от балкона!
— Е, да — пъчеше се Перо, — вие все с грубата сила… Но демокрацията набира сили! — изрече на един дъх той заучените думи и млъкна. За повече огромният му ум отказа да работи.
Фильо и Макензен искаха да участвуват в скандала, започнал от тях, но трябваше да тръгнат на училище. Макензен, разбира се, ядеше. И двете деца бяха боси, но обувките си носеха в чантите. Годините бяха бедни. Всеки имаше по един чифт обувки, кърпени хиляди пъти, като проблематично беше дали ще издържат няколкостотин метра до училище. Но тъй като в училище боси не пускаха, колкото и да е странно, от обувките зависеха училищните занятия. Край тях мина Венчо.
— Момчета, след училище ви чакам в клуба на РМС. Имам задача за вас…
— Ще дойдем и без да ни викаш — каза Фильо.
Двамата с Макензен се тътреха по улицата. Виждаха се и други деца на път за училище.
— Стига си ял, хептен ще затънееш!… — скара му се Фильо.
— Защо бе!
— Разбра ли какво става?
— Ами… ще има избори — преглъщаше между думите Макензен.
— А ти с кой си?
— Черквата е неутрална.
— Време е да скъсам с тебе! Ти не можеш да ми бъдеш приятел.
— Защо бе, Фильо? Светият Синод още не си е казал думата. Можем да ви подкрепим…
— Ако разчитахме и на поповете, по-добре да се удавим!
Странно беше, че деца водят такъв политически разговор, но той не беше неестествен за ония времена, когато всички политически въпроси се обсъждаха в семейството, в двора, в махалата, на улицата, в училището. Тогава от политиката никой не оставаше настрани, включително и децата.
Когато стигнаха до училище, първо отидоха зад клозета на тревата. Обуха си обувките. Тази защитена зона от обстрел беше, така да се каже, клубът на учениците. Тук се дописваха, или по-точно написваха домашните работи. Домашната работа не е, както глупаво смятат учителите, индивидуално занимание в къщи, а колективно сред природата! Обикновено някое дете — добър математик, което по принцип носи очила за късогледство, е решило задачите. Всички го считат за ненормално и се държат с него съжалително. Всички го чакат сутрин като пратеник от небето. То донася тетрадката си и почти целият клас, тоест мъжката му част, седнали на тревата, усилено преписват цифрите. Момчето с очилата се опитва да осмисли тоя механичен труд.
— Ама задачата е много лесна — казва то — и много проста! Виждате ли, два чучура текат в две корита. Едното корито…
Лошото е, ако математикът е решил задачата погрешно. Тогава учителят на всички пише единица, а очилатото яде бой от всички. Изобщо неблагодарна работа е математиката!…
Докато децата преписваха, легнали в най-различни пози по тревата, се чуваха гласове: