— Ей, по-бързо бе! Звънецът ще бие!
Тези, които се бяха примирили с участта си, не си правеха труда даже да преписват. Някои предпочитаха да се борят на тревата. Други играеха на топчета и джилит. Вече втори път биеше звънецът. Един по един учениците взеха да влизат в сградата. Учителите на вратата ги проверяваха за чистота и дали са се остригали. Единият от тях беше учителят по музика Гоце Михов. Той не провери Фильо и Макензен, а широко им се усмихна и каза:
— След обяд симфоничният оркестър има репетиция. Чакам ви. Имам грандиозни идеи!…
Фильо и Макензен кимнаха послушно и отминаха.
— Не е лошо учителите по пеене да поставят бележки по аритметика… — въздъхна Макензен.
— Тогава щеше да имаш двойка по пеене!
— Но щях да я поправя!…
Те влязоха в клас. Фильо си сложи лентата с червен кръст на ръката. Беше дежурен. В класа политическите борби също отекваха. Този път се започна с невинен повод. Фильо отиде на катедрата и чукна с ръка, за да настъпи тишина. Той погледна на първия чин Еми, за да се убеди, че е тук, и каза:
— Другари… — натъртено подчерта той тая все още нова дума. — Както знаете, повечето от нашия клас не са религиозни. Предлагам да не четем молитва тая сутрин.
Настъпи шум.
— Аз пък искам да чета молитвата — каза Еми. — Нали сега е демокрация? Не може да натрапвате само вашите идеи.
— У-у-у-у… — ревна по-голямата част от класа, която за толкова години все още бъркаше молитвата.
— Но пък вие не можете да натрапвате молитвата, щом сме болшинство! — отговори Фильо. — Да станат тези, които ще четат молитва!
Няколко души се изправиха. Между тях беше и Макензен. Еми хвана ръката му и я стисна нарочно. Фильо се късаше от яд. Бяха само пет-шест деца. Имаше и едно съвсем окъсано.
— Ти бе, Скус, и ти ли ще четеш молитва? — попита го Фильо.
— И аз. Така минават барем десет минути и може да ме изпитат!…
Този аргумент бе доста силен, понеже се присъединиха още две деца.
— Пролетарии, пролетарии, кога ще ви дойде акълът!… — важно заключи Фильо.
Но в този момент едно дете тичешком влезе в стаята и извика:
— Иде!…
Това беше съгледвачът, предният авангард на отряда, който предупреждаваше за идващата опасност. След миг се показа учителката по френски — стара, елегантна госпожица, отгоре на това и католичка, с голям кръст върху тъмната рокля.
— Клас дебу! — извика Фильо и ловко се обърна кръгом. — Мамзел Капитанова, ла клас е прет.2
— Бон жур, елев…3
— Бон жур, мамзел4 — отговори класът.
— Ла приер, сил ву пле…5
Фильо си седна. Станаха няколко души начело с Макензен. Подтикнати от него, те започнаха да пеят провлачено и разтегляха думите колкото можеше по-дълго:
— Отче наш, иже еси на небесех… да святится имя твое, да приидет царствие твое, да будет воля твоя, яко на небеси и на земли…
Пееха доста нестройно, като за погребение. Фильо гледаше навън през прозореца. Там, на улицата, Томи, който всеки ден ги придружаваше на училище и често ги чакаше да излязат в междучасие, важно се разхождаше. После Томи се задави с някаква глутница и почна упорита битка в прахта. Фильо беше в напрежение. Дори отвори прозореца. Чуваше се кучешко лаене, скимтене и квичене. Макензен ясно долавяше ръмженето на Томи. Погледна изпитателно към Фильо, но той наблюдаваше битката долу. Децата до прозорците съвсем вече не се интересуваха от молитвата. Надушил нещо лошо, Макензен обърка думите и запя глупаво „яко на небеси“ вече трети път и накрая спря. Учителката се разсърди.
— Асейе ву, донк! Е ву, месьо Макензен, а ла табл!6 Отгоре на това се опитвате да богохулствате! — завърши тя на български.
Битката вън бе стихнала. Томи лаеше към прозореца на класната стая. Всички седнаха. Макензен отиде на дъската и си избърса носа с опакото на ръкава. Това предизвика в учителката строго свиване на веждите. Той отправи знаци към Фильо на първия чин да му подскаже. Макензен много често в училище се надяваше само на две свои способности. Първата — да преписва. Правеше го съвсем незабележимо. Но втората му способност стигаше до истинска дарба. Без да бе ходил на училище за глухонеми, той можеше да разбере всяка дума по движението на устните. С Фильо бяха тренирали много и ако приятелят му мърдаше устните си, като бавно изговаряше думите без глас, Макензен можеше безпогрешно да каже например на коя дата се е родил Свети Иван Рилски и на коя дата са се видели през баира с цар Петър. Но тоя път Фильо все едно че не виждаше отчаяните знаци и кривене на физиономията. Макензен разбра, че е загазил, прие своя обичаен безизразен вид и зачака мъчението: