— Моля, урока наизуст!
— А… а… — нарочно запелтечи той.
— Знаете ли го? — прекъсна го учителката.
— Знам! — каза твърдо, но отчаяно Макензен и погледна учителката с умолителен поглед. После добави:
— Мммможе ли вие ссссамо да ми започнете? — търпеливо заекваше той, за да спечели време.
— Е, биен.7
— Е, биен — повтори Макензен.
— Това не е от урока! — строго му направи бележка учителката. — Урокът беше: „Писмо от курорт“ и започваше: „Мон шер Гюй, жьо тьо рьомерси дьо та жантий летр…“ Комансе сил ву пле…8
— Ко… ко… комансе… — добави Макензен, като си правеше устата на издължена краставица.
— И вие твърдите, че знаете урока?!
— Знам! — пак твърдо каза Макензен и млъкна.
Наистина настъпи тягостна тишина, както при Френската революция преди падане на гилотината върху нечий врат. От главата на Макензен в тоя момент изхвръкнаха всички молитви, а той знаеше много молитви за здраве, молитва за предпазване от уроки, молитва за добър път, молитва срещу мор по добитъка, но не знаеше само една-единствена молитва — молитва за предпазване от френски език и френски даскалици. За миг в смутения му мозък се яви мисълта да отправи молитва за падането на бомба върху прогимназията, но се сети, че и той е вътре, и отмахна тая съблазнителна мисъл. Тогава си спомни, че някога бе научил три стиха от Ламартин някъде по средата на прочутото стихотворение „Езерото“. Събрал последните си сили, той мощно изрева:
— О-о-о-о, лак9!… — И млъкна, уплашен от собствения си писклив, неестествен глас.
Всички изумени го погледнаха. Първа на себе си дойде учителката.
— Излезте от класа! Няма да търпя подигравки с Ламартин!
— Аз не съм закусил — каза Макензен жално. — Ако изям една филия хляб, ще се сетя…
— Вън, гамен!…
Макензен с подвита опашка мина покрай Фильо.
— Това ти е за молитвата — прошепна му той. — Получи си наказанието!…
Когато Макензен неохотно излезе на двора, той беше почти празен. Само няколко деца, вероятно избягали от клас, седяха край оградата. Едрият Макензен стърчеше сред тях. Той тежко се отпусна на тревата. Решил беше, че този ден няма да му върви и повече не се върна в клас до края. Шля се безцелно по улиците на градчето, назяпа се на витрините и като дойде ред за последния звънец, той се върна в двора на училището. Завари учениците вече да изскачат навън. Макензен зачака Фильо. Първо се показа Еми. Фильо вървеше след нея, после се изравни и й заговори нещо, но тя му обърна гръб и побягна напред. Той поиска да я догони, но се разколеба. Макензен наблюдаваше всичко това. Отиде при Фильо.
— Не върви ли?
— Какво да върви бе!
— Ллллюбовта — пелтечеше Макензен нарочно, да го ядоса.
— Я си глей работата! И не си криви езика, тоя номер пред мен не минава! Защо не се върна в клас! — строго го попита Фильо.
— Днес е лош ден — петък!…
— Е, в замяна на това казаха баща ти да се яви утре при директора.
— Ако не е пиян… Ама истина ли?! — съвзе се Макензен.
— Истина.
— Войводата ще ме пребие…
— И това ще ти е малко!
Макензен извади от пазвата си нещо завито в хартия. Оказа се бяла халва. Едва отчупи парче и почна да го дъвче.
— Дай! — не се стърпя Фильо. — Откъде я открадна?
— Изработих си я. Въртях колелото в сладкарницата на Бачеви, докато траеха часовете.
Подаде му едно парче.
— Ще ми счупи зъбите тая халва — мърмореше Фильо.
— Можеш да ми я върнеш. Еми заряза ли те?
— Глей си работата!
(обратно)Късно след обяд от портата излязоха двамата приятеля. Носеха си инструментите — флигорната и цугтромбона. След тях се промъкна Томи, а най-отзад вървеше Ружа.
— Томи, иси! — заповяда му Макензен и му посочи портата.
Томи заскимтя недоволно. Ружа както винаги ги изпрати и застана на портата, докато изчезнат в завоя на уличката. Макензен извади от пазвата си увит в хартия качамак. Фильо делово протегна ръка. Макензен му подаде парче качамак.
— Нали се грижите главно за душата — каза Фильо, като ядеше.
— Това е в преносен смисъл. Днес погребваха един богат селянин. Такова плюскане падна!…
— Не можа ли да вземеш нещо друго?
— Имаше боб, пшеница, туршия, ракия… Почти се наядох. А като се напиха, всички запяха на връщане „Тъжна беше нашата раздяла“… Нали я знаеш тази песен… И един селянин падна от дървеното мостче в реката.
Докато вървяха и бърбореха по улицата, те минаваха край разлепените вече афиши. Повечето бяха с призива: „Гласувайте за Отечествения фронт!“ но имаше и доста на опозицията: „Гласувайте за Котѐ!“ От плаката се блещеше лъснатият му образ с дебели бузи. Мимоходом Фильо късаше плакатите на опозицията. Но ето че по улицата се зададе мотоциклетист. След него тичаха деца. Той бъркаше в една торба и пръскаше позиви. Фильо се наведе и взе един. Пак бе за Котѐ и го скъса, но децата ги събираха.