— Спукана ви е работата! — каза Макензен. — Тия и с мотоциклети взеха да агитират… А в циганската махала са направили оркестър и пред оркестъра пехливани, намазани с олио, се борят… Ще съберат гласовете!
— Айде на бас! — ядоса се Фильо.
— Абе що се заяждаш с мене? Аз съм все пак от твоята партия!
Спряха се пред Клуба на РМС. Там бе много оживено. Влизаха и излизаха младежи с четки, с кофи, пълни с лепило, с позиви и афиши под мишница. Вътре на няколко места ремсисти рисуваха плакати. Цялата работа командуваше Венчо. Всеки му се отчиташе и той подаваше нови афиши, като ги изпращаше навън. До Венчо стоеше девойката с писмото, което Фильо трябваше да му предаде, ако не останеше жива от фронта. Не можеше да се разбере дали момичето си върши работата, или през цялото време зяпа Венчо. Когато погледите им се срещнеха, тя цялата пламваше. До Венчо, малко настрани, стояха трима руснаци, съвсем млади. Единият имаше чин лейтенант, а другите бяха обикновени съветски войници, но личеше, че са приятели, защото разговаряха помежду си без всякакво чинопочитание. Когато Фильо и Макензен застанаха с инструментите си пред Венчо, те млъкнаха и ги загледаха с любопитство. Венчо беше затрупан с работа.
— Разгеле! — каза им той. — За вас имам специална задача.
— Отиваме на репетиция — обади се Фильо, — но ако кажеш, оставаме!
— Не, напротив, идете! Ще ми трябвате довечера късно. Ще можете ли да се измъкнете от къщи, без да ви усетят?
— Царе сме в тая работа! — изфука се Фильо.
— Можеш да разчиташ на нас, бате Венчо — обади се и Макензен, но Фильо го погледна така, че той се смути.
— Венчо Олимпович — каза лейтенантът, — вие имате симфоничен оркестър в града!?
— И то от виртуози! — засмя се той.
— Ама ти не знаеш какви музиканти сме! — обиди се Фильо.
— Дума да няма! — продължи да се шегува бате им Венчо. — Най-добрите!
Руснаците подадоха ръце на момчета. Казаха си имената:
— Миша от Михаил. Очень приятно.
— Стьопа от Степань. Очень приятно.
— Федя от Федор. Очень приятно.
— Ами вие музиканти ли сте? — попитаха двете деца в хор.
— Что-то вроде… — каза лейтенантът. — И мы играли в школьном оркестре.
— Значи професионалисти! — подчерта важно Макензен.
— Почти. Можно с вами на репетицию?
Двамата се погледнаха.
— Можно! — в един глас отговориха момчетата.
Излязоха заедно от клуба. На улицата поведоха съвсем музикантски разговор като равни.
— Что вы!… Сорок вторая симфония Моцарта? Это великолепно! — удиви се Стьопа.
— Само менуета изпълняваме — уж скромно потвърди Фильо. — Но Макензен си изпати яката. Гоце Михов го удари с палката по главата и палката се счупи…
— Излезе ми чуфурлига! — гордо обяви Макензен.
— Что вы, что вы… — смееха се руснаците, давайки зид, че всичко са разбрали.
— Ама ни липсва валдхорна — обясняваше Фильо. — Имаме само един, бай Киро, бивш военен музикант, но седи повече в кръчмата…
Наближиха читалището. Отдалеч се чуваха инструментите, които музикантите настройваха. Качиха се по стълбите. Преди да влязат, за миг спряха пред вратата, където пишеше: „Библиотека“. Вътре, край стените, бяха наредени книжните шкафове, а в голямото празно пространство по средата — столовете и нотните пюпитри. Имаше и един отделен шкаф с витрина, през която се виждаха флейти, кларнети и медни инструменти. Едно момченце със сериозно лице слагаше партитурите върху пюпитрите. Доста от оркестрантите бяха вече дошли. Тимпанистът, едър мъж, продължително нагласяваше тимпаните, както всичките тимпанисти в света, и все беше недоволен. Оркестрантите бяха най-различни. Две млади учителки от гимназията — едната свиреше цигулка, другата — виолончело. Малкото момченце, което разнасяше нотите, свиреше облигат-цигулка. То бе същото, което обираше винаги на Фильо и Макензен топчетата и което познаваме от нападението на бившия клуб на „Бранник“, когато пренесоха масата за пинг-понг. Имаше двама стари военни музиканти пенсионери, облечени все още във военните си куртки. Съсредоточено гледаха нотите трима млади офицери, изглежда, от запаса. Останалите бяха адвокати, лекари, занаятчии, които без разлика на потекло, образование и имуществено положение бяха обединени от любовта си към музиката.
Тримата руснаци незабелязано застанаха между библиотечните шкафове и почти не се виждаха. Никой не им обръщаше внимание. Фильо и Макензен седнаха на своите места, където бе медната група, и скоро към оглушителния шум на оркестъра се прибавиха още два крещящи инструмента. Диригентът, познатият ни вече учител Гоце Михов, с вечната си артистична пеперудка на ризата, с дълги коси, все поглеждаше към някои празни места. Явно почваше да се нервира. Двете момчета се обърнаха към руснаците и им смигнаха. Те в отговор им се усмихнаха. Гоце Михов взе да чука с палката на пулта, но никой не го чуваше или се правеха, че не го чуват. Постепенно той усили удрянето и накрая счупи пръчката. Но като видя, че няма ефект, извади от джоба си една стражарска свирка и я наду продължително с изпъкнали очи и зачервено лице. Чак сега настъпи тишина. И тъкмо в тишината Макензен изсвири. Това беше достатъчно. Горкият учител вече не се владееше.