— Ще те убия и ще те излежа! — изкрещя той на Макензен, който се сви на мястото, защото Гоце Михов хвърли остатъка от палката право срещу него. Но след това, изглежда, се сети нещо, защото бързо се съвзе и прие благ вид.
— Господа, реших днес да ви кажа нещо. Нека вече не се дразним взаимно. Нека оркестърът започне нов живот, нали? Колко хубаво ще бъде!… Ами нас ни свързва най-великото изкуство, нас ни свързва любовта към музиката!
Младата учителка с виолончелото каза полугласно:
— Ще плеснем с ръце и ще се прегърнем…
— Запазете глупавия си хумор за себе си! — веднага рязко отговори диригентът.
Тя искаше да му възрази още нещо, но приятелката и я спря. В тоя момент влезе д-р Милетович, леко пийнал, с отметнато бомбе назад, с елегантна пеперудка, с цигулка под мишница в много скъп калъф. След него тихо се промъкна Томи, който бързо се скри зад един библиотечен шкаф, въпреки че Фильо и Макензен му шъткаха да се махне. Все пак добре, че в тоя момент Гоце Михов се занимаваше с д-р Милетович. Последният най-спокойно си извади цигулката от калъфа.
— Алкохолът е погубил даже Бетховен… — печално се обърна към него Гоце Михов.
— Аз не съм Бетховен, аз съм само д-р Милетович.
— Личи си… — въздъхна Гоце. Извади от джоба един камертон и даде тон „ла“, за да може Милетович да си настрои цигулката.
Докторът си настройва цигулката дълго и Гоце Михов го чакаше с нарастващо нетърпение. След като цигулката беше наред, Милетович най-спокойно засвири за собствено удоволствие „Солвейг“ от Григ. Но понеже все пак беше пийнал, вибратото на лявата му ръка бе особено „изразително“ и се получаваше тон, за който циганите казваха: „Цигулката плаче“… Внезапно Томи излезе иззад шкафовете, спря пред оркестъра, вдигна глава към полилея и почна да вие, като воят му странно модулираше и навяваше непонятна тъга. Последната капка беше преляла. Гоце Михов си хвана главата с две ръце и изрева:
— Ще полудея!
— Чак сега ли разбрахте състоянието си? — учуден попита Милетович.
Макензен бързо се спусна, хвана Томи за нашийника и го изведе навън, въпреки че кучето се дърпаше и отчаяно искаше да остане. Все пак инцидентът някак си се заличи. Михов почука с нова пръчка на пулта.
— Моля… Внимание, имаме ауфтакт!
Изведнъж екнаха звуците на увертюрата „Багдадският халиф“ на Боалдьо. Но нещо не вървеше духовата партия и това беше естествено. До Фильо и Макензен на празните столове бяха положени две валдхорни. Бай Киро още не бе дошъл. Но и да се явеше, ползата нямаше да е голяма!…
— Щрайхът да млъкне! Щрайхът! — викна пак Гоце и извади полицейската свирка, като я надуваше до самозабрава. Оркестърът млъкна. Пот се лееше по лицето му и той едва дишаше.
— Това не е оркестър! Това е циганска банда!… Моля, само духовата партия! Четиридесет и седми такт!
Всички обърнаха нотите си. Той даде знак, но нищо не се получаваше. Това бе краят на напрежението, а началото на новия живот, както се изрази Годе Михов, още не се виждаше.
— Спрете! Ще ви убия и ще ви излежа!…
Той скъса пеперудката си, седна направо на пода и задиша тежко. Явно човекът беше зле и оркестрантите се почувствуваха виновни. Милетович дори си извади носната кърпа, намокри я на чешмата и искаше да му я сложи на главата, но той му отмахна ръката. Докторът сви рамене и си седна. След като докараха Гоце до това състояние, сега всички знаеха, че трябва да мълчат и чакат, докато мине кризата. Всъщност оркестрантите обичаха Гоце Михов, но и те не можеха да си обяснят защо, когато са на репетиция, изпитваха непрекъснато желание да го дразнят и измъчват.
Руснаците си казаха нещо тихо. Двамата от тях минаха между редиците и взеха валдхорните. Децата им направиха място и Макензен услужливо им обясни от кой такт да свирят. Третият отиде право към малкото момченце, взе цигулката му и тихо я настрои. Сега всички седяха и чакаха. Накрая, уморен, стана и Гоце. Той каза с прегракнал глас: