— За последен път!… И след това не ще ме вече видите, понеже няма да ме има. Ще умра…
Сега всички гледаха виновно право към него. Той морно махна с ръка. Тоя път оркестърът засвири както никога. Руснаците също. Лицето на Гоце Михов засвети. Той бе музикант, макар и маниак музикант, но за него музиката бе и съдба, и смисъл в живота. Все по-весело дирижираше той, но внезапно спря с рязко почукване.
— Моля, само духовата група, четиридесет и седми такт!
Духовата група, подсилена от руснаците и тимпаните, даваше тая основа, върху която като възглавница лежеше цялото произведение. Всички свиреха с чувство. В самозабрава Гоце Михов викаше, докато дирижираше:
— Браво! Гениално! Великолепно!
От умиление щеше да се разплаче. Когато проклетите тактове бяха изсвирени, той скритом си избърса с кърпичка сълзите, Гоце не се скъпеше на похвалите, както не се скъпеше и на ругатните.
— Достатъчно! А сега отначало! Внимание!…
Оркестърът засвири. Понесе се веселата мелодия на увертюрата. Всички свиреха с увлечение и с онова неповторимо усещане, че и те участвуват в сътворяването на това велико, тайнствено и космично изкуство, наречено музика…
(обратно)Беше късно вечер. Всички си бяха легнали. Но на горния етаж Фильо се измъкна по чорапи. Носеше в ръце обувките си, за да не тропа. Стъпваше внимателно по дървените стълби, които скърцаха. На двора го посрещна Томи, който се готвеше да излае, но Фильо го притисна. После тихо изсвири. Никой не му отговори. Потропа на прозорчето на Макензеновата ниска къщичка. Тя се тресеше от комитското хъркане на бай Мицо Войводата. След малко от къщичката излезе самият Макензен, сънлив и се протягаше.
— Айде, тръгвай!
— Нанка ми се!
— Тръгвай, ти казвам!
— Нема па! — сопна му се Макензен. — Това не е демократично, да събуждаш кой ти падне!
— А-а-а, така ли?
— Така!
— Ще те оправям аз тебе! — закани му се Фильо. — Хубаво ще те оправя!
Макензен сви рамене и се прибра. Фильо почака малко и тръгна сам. Кучето го следваше. Отвори портата и излезе на улицата. Изведнъж някой се затича зад него. Фильо се обърна. Беше Ружа. Той се разсърди. Тя го хвана доверчиво за ръка.
— Аз ще дойда вместо Макензен…
— Ти си малка, иди си!
— Не съм малка, ще ти помагам.
— Върви си, ти казвам! От деца нямам нужда.
Тя спря и почна да плаче. Фильо се намери в чудо. Помъчи се да я успокои. Накрая каза педагогически, защото Ружа зарева с глас:
— Избърши си носа! С деца на баня да идеш… сапуна да ти изядат!…
Тя хълцаше.
— Фильо, батко е откъм опозицията…
— Откъде знаеш?
— Вчера Перо го извика, бави се дълго. Като се върна в къщи, каза, че е за демокрацията.
— Дръвник! Аз хубаво ще го оправя!
— Аз съм с тебе!…
Фильо тръгна. След него — Томи. Изобщо Томи не обичаше вечер да спи. Ружа вървеше след Томи. Фильо повече не я спря. Като стигнаха пред клуба на РМС, Томи скромно клекна до входа. Всички лампи бяха запалени. Влизаха и излизаха младежи. Група деца чакаха също пред клуба. Водеше ги малкото момченце, което свиреше в оркестъра и играеше на топчета. Казваше се Кирчо.
— Другарю Фильо, дойдохме. Всички са налице! — каза то важно.
— Много добре, Кирчо!
Фильо като генерал огледа децата.
— А как се измъкнахте от къщи?
— Утре някой може да изяде бой, но не е голяма работа, свикнали сме — отговори Кирчо.
Фильо се представи на Венчо. Ремсистите се бяха омацали с вар, лепило и бои. Едни мъкнеха стълби и въжета, а друг буташе дори варел с червена безирена боя.
— Бате Венчо, дойдохме! — обяви Фильо.
— Браво! Сериозна махала! — ухили се той. — Само че не виждам Макензен.
— Зарежи го, той премина към опозицията!
— А-а-а не бива да го изоставяш! — с упрек му каза Венчо. — За Макензен трябва сериозно да помислим.
— Ще го оправя аз! — пак се разгневи Фильо.
— Ще вземете района на циганската махала и специално внимание на тютюневия склад! Искам фасадата да бъде добре налепена — обясни Венчо.
Децата бързо взеха кофите, четките и афишите. В тия години украсата по фасадите на къщите беше в пълен ход. Главното изкуство си остана рисуването, и то рисуването на букви по стените. Стилът нямаше значение. Важното беше да се чете това, което пише. Половината от лозунгите почваха с: „Да живее…“, а другата половина със „Смърт на…“. Средно положение нямаше. Така за дълги години останаха обезобразени фасадите на хубави, старинни къщи. Пострадаха дори керемидите по покривите. Пишеше се по тротоарите, лепяха се афиши навсякъде, където падне, а от прозорците се вееха дълги знамена. Така че градчето приличаше на фасадата, на цирк „Роял и Добрич“, бедна украса, но затова пък радостна. Собствениците на къщите ругаеха наред художниците, но като видяха, че няма отърване, взеха сами да изписват фасадите на къщите си.