В класната стая всички шумяха. Еми разговаряше оживено с Макензен и нещо го дърпаше за ръкава, но той я гледаше безизразно. Фильо не им обърна никакво внимание и нарочно се смееше, като се закачаше с другите ученици. Някой извика:
— Иде!
И всички се втурнаха към мястото си. От двете страни на чина се изпънаха Фильо и Макензен в стойка „мирно“. Влезе един възрастен мъж с напълно остригана глава. Темето му лъщеше като емайл. Това бе прочутият учител по руски Вениамин Самус, бивш офицер, изискващ военни порядки в часовете си. Беше строг, но извънредно справедлив.
— Встать! — изкрещя детското гласче на дежурния, който направи кръгом, после с маршова стъпка се запъти към преподавателя и спря:
— Господин учитель, класс готов к уроку по русскому языку!
— Здравствуйте, господа! — поздрави той отчетливо.
— Здравья желаем, господин Вениамин Николаевич.
— Садитесь!
Класът седна. Настъпи тишина. Той ги изгледа проницателно с живите си сини очи и с едва забележима насмешлива усмивка каза:
— Сегодня у нас классная работа. Приготовтесь… — Учениците извадиха тетрадките. — Будем делать так, вот видите?… Первая група, вторая група, первая група, вторая група…
Така всеки чин бе разделен на две редици в дълбочина и никой не можеше да преписва от другия.
— Первая група, текст: „Я памятник воздвиг себе нерукотворный“. Вторая група: „Тучки небесние“. Надеюсь, что эти авторы вам знакомы… — Самус мина на българо-руски. — Потом первая група ще сприегне глагола „читать“ в минало вриеме, а вторая група ще склонит существительного „озеро“. Ясно?
Вениамин Самус седна на катедрата. Децата се наведоха и започнаха да пишат. Фильо знаеше много добре „Тучки небесние“, но приятелят му до него гледаше през прозореца тополите на двора и наум не му идваше нито дума от тоя пусти „нерукотворен памятник“. Накрая той се унизи и сбута Фильо. Той го погледна безстрастно и се отмести. Макензен пак го бутна. Тогава Фильо го ритна с крак по глезена и Макензен подскочи.
— Господин Макензен, вие сега ли сочинявате стихотворение? Ни трябва так да се напывате… Това направил Пушкин преди вас…
Горкият, целият се изпоти. Той имаше големи познания по гробищните паметници, но от „нерукотворните“ нямаше и хабер. Затова зяпаше навън. Долу стоеше Томи на пост, но и кучето не можеше да помогне на господаря си. Изведнъж Макензен се почувствува смъртно уморен. Той се прозина юнашки и дълго. След това задряма на чина. Не помнеше колко продължи това. Стресна се от училищния звънец.
Коридорите на училището, където бяха класните стаи, отначало бяха празни. Сега вратите една по една се отвориха. Излязоха първо преподавателите, а после в луд бяг, сякаш бяха държани вързани на чиновете, изскочиха учениците. Фильо весело разговаряше с две другарчета. Край него мина Макензен съвсем намусен и се запъти към нужника. Фильо тръгна след него, защото почувствува нещо недобро… Приятелят му влезе вътре. По-малките със страхопочитание му отстъпиха място. Макензен измъкна един фас от джоба си. Запали го доста неловко и се закашля, макар да беше опитвал и друг път. Прогимназията имаше два клозета. Единият с много подразделения — на двора, който вече познаваме, а другият — в самата сграда, който почти никой от учениците не ползуваше освен първокласниците. Макензен се бе запътил именно към клозета в самата сграда. Фильо се напъха след него и веднага го нападна.
— Нали съм ти казал да не пушиш!
— Ще правя каквото си искам! Да не си ми настойник?!
За беля в същото време дойде един преподавател. Макензен, който иначе беше предпазлив като лисица, този път бе толкова угнетен, че даже не направи опит да загаси фаса.
— Това какво е? — попита учителят.
— Фас! — кратко отвърна той.
— Напусни училище веднага!
Той хвърли угарката и излезе с независим вид. Фильо изтича след него.
— Ей, Макензен, чакай… Маке…
Но приятелят му не го изчака, не искаше да чака. Беше му дошло до гуша всичко. Фильо въздъхна и се върна в клас.
Когато училищният ден приключи, всички весело затичаха по уличките около гимназията за в къщи. Фильо с крайчето на окото следеше Еми. Тя вървеше с две приятелки. Той тръгна по тях на далечно разстояние. Видя как тя се раздели с момичетата и продължи сама. Фильо бързо я догони точно когато излезе на тяхната улица.
— Еми, почакай…
— Какво има? — попита високомерно тя.
— Трябва да поговорим…
— Няма за какво!
— Все пак… бяхме заедно… шафери… — нататък той не продължи спомените си, защото настъпи в опасна зона.