— Е, и какво?
— Аз не съм ти направил нищо!
— Нищо ли? Ако знаех, че си комунист, нямаше да те приема за шафер!
— А-а-а, така ли? — ядоса се Фильо.
— Точно така! — повтори Еми. — И повече не се влачи зад мен!
— Съвсем не се влача. Само исках да те предупредя, че ако продължаваш да оплиташ Макензен, ще си имаш работа с мен!…
— Не ме е страх от никого!
Тя тръгна. Фильо вървеше след нея.
— Значи и ти си с тия бандити? С тоя Котѐ?!…
В това време се чу от двора гласът на майка й:
— Еми… Идвай вече! С кого разговаряш?
— Сега, мамо… Край между нас!
— Така ли? Аз не знам да е имало начало! — надменно каза Фильо. — В края на краищата, ако съм те целунал, това за мене не значи нищо! Аз колко съм целувал, ако хвана за всяка да се женя?! Къде ще му излезе краят…
— А, така ли?! Значи никога не си имал нищо към мене?
— Сега ли чак го разбра? Аз само така… за разнообразие!…
Очите на Еми се насълзиха. Тя се изчерви от гняв.
— Махай се!… Махай се!…
— Не се нервирай, има толкова мъже по света!… — каза Фильо снизходително и си тръгна. Но и той не беше никак наред и щеше да се разплаче.
Когато стигна в къщи, не обърна никакво внимание на Томи, който се мотаеше в краката му. Седна на един пън в двора и въздъхна няколко пъти дълбоко и жалостиво. Някой тихо се допря до него. Беше Ружа.
— Какво ти е? Плачеш ли?
— Кой? Аз ли? — каза Фильо и хлъцна.
— Хремав ли си? — загледа го тя.
— Ама какво си се хванала за мене? Иди си!
Ружа се отдалечи към разпрегнатия файтон. А Макензен седеше на другия край на двора и мълчеше като своя „нерукотворен памятник“. В двора влезе Венчо. Щом го видя, Макензен веднага отиде при него. Гледаше надолу в земята.
— Викат някой от нашите в училище… — промърмори той.
— Защо? — попита загрижено Венчо.
— Пушех един фас…
— Браво, само това ти липсваше!… Добре, ще ида.
— Не трябва! — провикна се внезапно Фильо. — На такъв опозиционер — никаква помощ!
— Той не е опозиционер — възрази му Венчо, — а бедно момче като всички нас и ако ние не си помагаме, кой ще ни помогне?…
След обяд двамата поотделно отидоха на репетиция и седнаха така, че руснаците да ги разделят. Макензен нямаше никакво настроение. Руснаците се чувствуваха вече свои хора в оркестъра. Лейтенантът весело разговаряше с една от гимназиалните учителки. Полека-лека останалите заемаха местата си. Съставът беше пълен. Гоце Михов почука на пюпитъра.
— Господа, моля за пълно съсредоточение. Ще свирим пред Съюзната контролна комисия. Това поставя на изпитание оркестъра. Федя, ти къде гледаш?
— Простите, товариш Михов…
Той вдигна диригентската палка. Само Макензен стоеше неподвижно и гледаше някъде далеч. Гоце Михов свали ръка, защото не можеше да остане безучастен към такава апатия.
— Ти пак ли не си ял?
Макензен трепна и нищо не отговори.
— Внимавай, да не ме изкараш от кожата!…
Гоце Михов вдигна отново ръка. Имаше ауф-такт, но Макензен, напълно разсеян, наду бас-флигорната. Реакцията на диригента беше мигновена. Той захвърли доста дебелата палка, която профуча на сантиметри над главата на Макензен и после леко премина през отсрещния голям двоен прозорец. В градината на казиното се посипаха стъкла. За щастие имаше само двама играчи на табла, които учудено погледнаха нагоре.
— Тоя Гоце е луд — каза единият от играчите.
А в залата на библиотеката Гоце Михов бе стигнал до припадък.
— Ще те убия! Не, ще се самоубия и ще те излежа!…
Доктор Милетович стана от първия пулт и кротко взе Макензен за ръка. Отведе го към вратата.
— Върви си, не виждаш ли… — сви той рамене.
Макензен слезе по стълбите. Когато мина край двамата играчи, те съчувствено го изгледаха, но нищо не казаха. През счупения прозорец долетя музиката на увертюрата. Томи, който чакаше долу, се приближи до господаря си, но той го ритна. Томи жално изквича.
На другата сутрин имаха руски. Отново в класната стая се чу:
— Встать!…
— Здравствуйте, господа!
— Здравья желаем, Вениамин Николаевич…
— Сейчас поговорим за ваши класни работи… Так-с… общо я доволен. Макензен, идите сюда!…
Макензен очакваше всичко, затова едва стана и се затътра към черната дъска.
— Господин Макензен, у вас вид на больной верблюд… Прошу вас ходить как молодой человек!
Той се поизпъна. Вениамин Самус му подаде собствената му тетрадка с класното упражнение.
— Читайте!
Макензен мълчеше. Беше преписал от дъската само заглавието на стихотворението, и то с три грешки.
— У вас было: „Я памятник себе воздвиг нерукотворный“… Читайте!