Макензен започна да пелтечи не на шега.
— Я — я — я памятник… памятник… — а после изведнъж да покаже кой е: — У солнышка тепло, у матери — добро! — изрева той.
— Постойте! Почему вы приписали Пушкину эти мудрости?
— Знаех само този урок… Аз съм сирак. Нямам майка… — той изхълца и очите му се насълзиха.
— Ну, хорошо… У вас склонение существительного…? Так-с?…
— Так-с — повтори Макензен.
— Читайте!
— Озеро — каза Макензен твърдо.
— Так точно! Озеро. Макензен был очень жадный… Ну, читайте!…
Точно на това „озеро“ Макензен се надяваше най-много. Той беше видял в тетрадката на Фильо, че последният отдели основата на глагола, а после дописа след тире окончанията. Например: я чит-ал. Окончанията от Фильовата тетрадка Макензен спокойно бе прибавил към корена на съществителното „озеро“. Затова, когато почна да чете на глас, се получи следното:
— Я озерал, ты озераше, он озераше.
— Дальше?
— Мы озерахме, вы озерахте, они озерали.
— Очень хорошо!… Вам, сударь Макензен, надо пасти авци! Вот вашето призвание!…
В това време на вратата се подаде училищният слуга.
— Макензен в дирекцията!
Той покорно тръгна.
— Постойте! Я не знаю как вас оценить и затова пишу вам крыгла нула!
Макензен излезе като пленник, напълно сразен. Фильо гледаше след него и му стана много жал. Приятелят му вървеше по коридора след байчото, който отвори вратата на директора. Вътре стоеше Венчо. Като го видя, Макензен се разплака.
— Бате Венчо…
— Седнете, Мицов — каза директорът. — Вашият настойник дойде. Извиках го да си поговорим заедно…
На времето институцията на настойничеството бе силно развита. Повечето ученици идваха от селата и родителите им слизаха в града само няколко пъти годишно — я да им донесат дърва, я дрехи, а на хазяина — сланинка или яйца. Затова трябваше някой в града да бъде нещо като родител на детето. Този човек — най-често роднина, съселянин или приятел — се казваше „настойник“… Задълженията му обикновено се изчерпваха с това, да отива в училище при някоя беля, която е извършил питомникът му. В историята на просветното дело у нас не е известен пример да бъде извикан настойник, за да го зарадват с похвала за ученика. Освен това на деца, чиито родители обществото признаваше за некадърни да възпитават детето си, също се избираше настойник. А своеобразната известност на бай Мицо, с която той се гордееше, се състоеше в това, че му трябваше „барем една ока гроздова“, за да се „почувствува човек“, както сам се изразяваше. В приповдигнатото състояние, в което се намираше почти през целия ден, той не можеше да се унижи да разговаря с разни даскали, които пият само лимонада и от комитлък си нямат хабер!… Ето защо тая чест, да бъде настойник на Макензен, се падна на Венчо. Ще бъде излишно да се описва диалогът в дирекцията, тъй като „нашият герой“ благоразумно мълчеше, докато директорът изброяваше успехите му по пушене и подвизите му, които обещаваха славни бъднини в научното поприще. След като по мнението на Макензен директорът се наприказва на воля и даже прекали, взе думата настойникът, който обеща от името на своя питомник, че ще бъде послушен, ще учи и няма повече да пуши. Въобще настойникът потвърди, че от днес нататък ученикът Мицов ще бъде вече друг човек! „Другият човек“ чак в края на „приятната“ беседа бе принуден да проговори.
— Обещавате ли да не повтаряте вече всички тия дивотии? Ще станете ли друг човек? — зададе въпроса пряко директора, който съдържаше и отговора.
— Да! — каза Макензен с необичайно тих глас.
Мъчението бе приключено. На излизане от дирекцията отново силно му се приспа и той се прозина дълбоко за учудване на Венчо. Точно когато вървяха вече през двора, би звънецът за края на учебния ден. Двамата зачакаха Фильо. Той се показа на вратата.
— Фильо, ела тука! — извика го силно Венчо.
Той се приближи. Венчо ги огледа и двамата с мълчалива усмивка.
— Довиждане, другари! — каза им той внезапно и си тръгна.
Макензен взе да стъпва ту на единия, ту на другия крак. Фильо си бършеше с ръкава носа, макар че нямаше нужда. Приятелят му изведнъж извади няколко банкноти двадесетачки и ги подаде на Фильо.
— Колко са?
— Двеста. Вземи ги! — подаде ги Макензен великодушно. — Имам още малко пари.
— Това ли са всичките?
— Да.
— И за какво ти ги даде Перо?
— Тя е дълга и широка… Айде да идем в плевнята да ти покажа къде съм скрил част от парите…
— Е, добре, пази ги, ще ми разкажеш после…
(обратно)А това „после“ трая няколко часа. Фильо и Макензен бяха седнали на покрива на плевнята, за да не правят впечатление с дългия си разговор. Долу Томи стоеше и ги чакаше, като от време на време нетърпеливо заскимтяваше. Ще бъде отегчително да се разказват омотаните обяснения на Макензен, гарнирани с куп лъжи и оправдания.