— Хубава е — въздъхна тя, — ама нея баш я нямам!…
— А баба Наста за царчето, тая песен…
— Готово! — каза тя, после се сепна: — Ей, да не стане някоя беля… Ще ти я дам, ама ако те хванат, ни дума, че е от мене. Нали знаеш, сега не ни е до царчето! Я влез, избери си!
Тя вдигна дъската, която преграждаше входа, и го пусна. Фильо започна да рови в плочите.
— Ще взема още тая… „Два динара лубеница, три динара грозде“… — тананикаше я Фильо.
— Тая е също хубава — каза мечтателно леля Цонка. — Що пиене е паднало с нея… Ти не ме глей сега!… На времето по мене на глутници се въртяха мъжете. Имаше даже един кметски наместник и един секретар-бирник…
— Ще взема и тая… „Брала мома къпини“…
— Тая, да ми простиш, Фильо, е малко мръсничка, не става за жур!
— За жур не става, ама за друго става!… Ще ги нося на един митинг. Ама тайна!… Како Цонке, депозит ли искаш?
— Обиждаш ме!…
— Дай сега една пушка!
Той излезе пред тезгяха и остави плочите до себе си. Вдигна пушката и се премери в един ловец и заек. Стреля, но вместо заекът да падне, ловецът се преобърна с глава наопаки.
— Тая е повредена — каза леля Цонка, — стреляй по орела!
Фильо стреля. Орелът падна надолу като камък и избухна силен гърмеж, защото долу бе сложено кюкюрт с бертолетова сол, за да гърми. Вдигна се лек дим над стрелбището.
Два дни наред Фильо беше в голямо напрежение, зает от сутрин до вечер. Но за да не дразним любопитството на читателя, ще кажем, че всичко си има причина. А тая подготовка Фильо направи, защото очакваше един уречен ден…
(обратно)И ето настъпи тоя ден… Ден на голямата предизборна борба. Дори тук, в това малко провинциално градче, където живееха нашите герои, предизборната борба се водеше с всички средства.
Още рано сутринта Перо засвири с уста. Той беше елегантно облечен, с лента през гърдите, на която пишеше: „Демокрация“. Върху петелката на сакото му се зеленееше огромна четирилистна детелина, изрязана от лъскав плат.
— На сватба ли ще ходиш? — попита го бай Тома.
— Може би на вашето погребение… — важно отговори Перо.
— Зелен си, Пероооо, ама си си наистина зелен! — тикна пръста си в детелината му бай Тома.
Но Перо не му обърна внимание и отиде на двора. Изсвири. След миг се подаде Макензен. Носеше в едната ръка куфарче, а в другата жици и на рамото — голям триножник с микрофон. Двамата излязоха. След миг по стълбата изтича Фильо с огромен пакет в ръка. Подир него — естествено, Томи.
Котѐ бе взел всички мерки, за да привлече като на атракция хора за митинга. По улицата, където вървеше Фильо, се зададе мотоциклетист, който разхвърли позиви и изчезна в прах. Фильо вдигна един и прочете: „Всички на митинга! Гласувайте за Котѐ!“ Фильо смачка позива. В края на улицата го чакаше Кирчо с децата.
— Всички ли са налице? — попита Фильо.
— Да.
— Имате ли това, дето казах?…
— Тройно повече — отговори Кирчо.
— Въпроси има ли?
— Всичко е ясно! — успокои го Кирчо.
— Тръгвайте тогава! — заповяда Фильо.
Децата се затичаха и след миг се скриха зад ъгъла. Фильо остави пакета до себе си и седна на тротоара. Мислеше нещо и не забеляза, че до него се изправи Ружа.
— Защо не стоиш в къщи?
— Ще дойда с тебе, знам всичко!…
— Добре, ела, но стой далече. Ако ни потрябваш, ще те извикам.
Фильо вдигна пакета и тръгна. След него вървеше Томи, а на известно разстояние Ружа. Така стигнаха главната улица. Фильо спря. Отдалече ехтеше бумтенето на тъпана, сякаш е неделен ден и имаше сватби. Но беше делник. Тъпаните приближаваха и вече се носеха пискливите вариации на кларнетите. И други минувачи по улицата се спираха, за да видят каква е тая музика. В малките градчета всяко такова нещо се превръщаше в голям джюмбюш, както казваха старите хора, който не биваше да се изпуска. Зададоха се музикантите. Повечето бяха цигани, леко пийнали, със зачервени лица, с пот на челото и очи, които ще изскочат. Правеха се, че свирят всички, а повечето време си почиваха, като пускаха да изпъкне ту кларнетът, ту някоя флигорна, ту тъпанът. Свиреха „Бдинци, лъвове-титани“ с всички възможни цигански извивки. След тях с ленти на гърдите пристъпваха двамата разпоредители: Перо и Калъча. От време на време изтичваха напред или встрани, за да оправят колоната, която никак не ходеше в крак. Следваха два реда зелени знамена, а зад тях наперено крачеше Котѐ с бомбе в ръка, което често размахваше за поздрав. Той беше своеобразна фигура, излязъл, както Котѐ сам се изразяваше, „от дъното на народа“. Бе се издигнал отначало като препродавач на добитък, откъдето бяха всичките му връзки с циганите, а после отвори железарски магазин в градчето. Лицето му беше загладено и, както казва поетът, челото му не бе разорано от мисловни бръчки. Мустаците му, късо подстригани, приличаха на част от четка за дъски. Но хитрите му черни очички, пъргавата му възпълничка фигура навяваха такова доверие, че спокойно можеше да продаде магаре за състезателен кон. Беше облечен в костюм от бял шантунг, с обувки в черно и бяло, като аржентински плантатор. В ония бедни години това облекло беше идеалът за елегантност. Подир Котѐ (впрочем името му беше Костадин, на галено Котѐ) вървяха членовете на бившето дружество „Любов към родината“, с които се познаваме от забавата на германците. Между тях беше и майката на Еми със самата Еми. Мяркаше се някъде и полковникът с военна куртка без пагони. Имаше още много други от бившия, така наречен, елит на града. Не липсваха и обикновени граждани в колоната, както и доста селяни. Пред всички и пред музиката вървяха децата начело с Кирчо. Когато минаха край Фильо, малкият водач му намигна. Но Фильо не му отговори, защото в този момент видя Еми в колоната и му стана особено неприятно. Тя също го забеляза и рязко извърна глава. Фильо изчака да се извърви колоната и тръгна след нея. Тълпата отиде на Житния пазар. Зави около трибуната и спря. На площада имаше и други зяпачи, без ленти и детелини. Те бяха насядали по тротоара. Циганската музика засвири нов марш. Беше забраненият след Девети септември марш „Изгрей, зора на свободата“. Перо и Калъча развълнувано изтичаха.