— Тоя ке ме съсипе… — изсумтя той.
Долу, в стаичката, бяха чули и двете изсвирвания, но, спокойно си дояждаха. После Макензен завъртя едно копче. Чу се неистово пищене на микрофоните. То се засили, премина във вой, после в някакво грапаво стържене и пукане, сякаш не беше микрофон, а дарак и чепкало. На площада всички обърнаха очи към високоговорителите, заковани на двата дирека, а лицата им бяха такива, сякаш сега ще писне противовъздушна тревога. Калъча пак изсвири три пъти с пръсти. Постепенно звукът се изчисти и писукането вече едва се долавяше. Той почука по микрофона, но звукът бе такъв, като че стреляха с топове. Накрая викна:
— Едно-две-три…
Някакъв грак се понесе над площада. Едно уплашено ято врабчета се издигна към небето. Той спря и повтори:
— Едно-две-три…
Сега вече беше по-добре. Усмихна се доволен. Наново изсвири, защото по микрофона екна песента „Ела под елхите зелени…“ Събраните на площада недоумяваха. Но изведнъж звукът прекъсна. На трибуната излезе в цялото си величие Котѐ Стоичков, който беше изгубил вече всякакво търпение. Застана зад масата. Покашля се. Край него стояха Калъча и Перо.
— Дами и господа, селяни и селянки…
Но странно — отново гласът премина в оня противен грак и ту се изчистваше, ту прегракваше.
Долу, в стаята, Фильо и Макензен усилено въртяха копчетата.
— Остави го да почне! — разпореждаше се Фильо. — Аз ще ти кажа кога…
Най-сетне гласът на Котѐ ясно се разля над площада. Това бе глас на стар околийски оратор, свикнал да говори на всякакво място, при всички обстоятелства. Неговите думи нямаха абсолютно никакъв смисъл, но бяха казани така, че действуваха с покачването и спадането на гласа, с глупавите ударения и извивки и завладяваха като приспивна песен. И сега ораторът не се беше стърпял да не почне речта си някъде от първоначалното създаване на градчето. Прескочил великодушно тракийския и римския период, Котѐ настъпваше към Балканската война. Забравил пред кого говори, той се обръщаше към публиката с думите:
— Драги бежанци, когато топовете тумкаха на Баларбаши… (една нищо и никаква височина над градчето) всички бежанци с развети знаменца…
Пак една забележка. Старите оратори понякога изпадаха в такова умопомрачение, че цялата им реч беше в рими, от което състояние вече никой не можеше да ги извади. По въпроса за бежанците никой не се обиди, защото деветдесет на сто от жителите на градчето бяха бежанци от Македония. Ораторът беше в стихията си. Ту притихваше, ту започваше да вика. Облещил очи, с изпотено и зачервено лице, което бършеше с голям везан пешкир, Котѐ ръкомахаше и говореше. От време на време се чуваха отделни думи, но общият тон беше тоя, който завладяваше като музика.
В същия момент влязоха в действие децата начело с Кирчо. Докато ораторът се дереше, децата се настаниха на различни места сред тълпата. Кирчо изсвири с уста. Всички деца без изключение набързо пуснаха в обръщение така наречените „жабички“ — особени бомбички, които, хвърлени долу, ниско по земята, се виеха като змии, със съсък и трясък и караха — особено жените — да подлудяват, понеже напомняха едновременно и мишки, и змии. Ефектът беше поразителен, особено между бившите членки на „Любов към родината“. Една даже в ужаса си се качи на трибуната с вдигната над коленете рокля и пищеше право пред микрофона. Перо и Калъча я прихванаха и свалиха от трибуната. Котѐ я успокои и наново застана пред микрофона.
— Молим, само не се тормозейте… Молим, тишина!…
Но долу продължаваха бомбичките да си вършат работата. Накрая фойерверкът стихна. Лека-полека всички заеха отново местата си.
— И ние — говореше с пълна сила ораторът — въпреки сичко, като спасителя на Голгота, требе изпърво да си носим кръсто, а сетне да получим благодат, сиреч — победа!…
А в приземната стаичка Фильо и Макензен си бяха точно разпределили работата. Фильо бдеше над плочата, а Макензен — при пулта.
— Готово! — каза той и Фильо пусна игличката върху плочата.
На площада вместо речта на оратора се чуха първите думи от една хумористична история. Пускаха я по всички паноптикуми, циркове и селски панаири. Получаваше се един особен ефект — едно говореше Котѐ, а друго излизаше от микрофона. И наистина, докато ораторът се кълчеше и ревеше, се чуваха съвсем други звуци и хилене. Тълпата бе напълно разстроена. Ораторът, който не си чуваше добре гласа, бе спрян почти насила от Перо и Калъча. Последният изсвири овчарски няколко пъти. Хумореската спря. От публиката се провикнаха гласове:
— Безобразие!…
Калъча и Перо тръгнаха към дюкяна, но той беше затворен отвътре. Перо се засили да разбие вратата. Фильо и Макензен чуха ударите, но още не бяха си свършили работата. Макензен монтира микрофона и пусна следващата плоча. Сладък тенор с пълен глас зажали: „Болен ми лежи Миле Попйорданов…“ После и момчетата запяха на два гласа. През малкото прозорче Томи виеше с тях, вдигнал глава към синьото небе. Странно се носеха по Житния пазар гласовете на двете деца. Ораторът беше млъкнал и със свирепо изражение слезе от трибуната. Митингът започна да се разотива. Децата продължиха да пеят. Перо и Калъча почти разкъртиха вратата. Момчетата се измъкнаха през прозорчето, като не забравиха да вземат съкровищата на леля Цонка. Само за довиждане оставиха да свири плочата „Брала е мома къпини…“ Публиката на площада се топеше. Едни от последните, които изтичаха, бяха Фильо и Макензен, придружени от Томи. Зад тях тежко ги гонеха Перо и Калъча. Накрая мъжете задъхани спряха.