Перо се ухили до уши и каза:
— Що си правиш майтап с бедния човек, бай Тома? Аз съм си пролетарий и няма какво да губя освен веригите си!
На бай Тома от учудване му спря дъхът.
— Бе и ние не сме напразно живели и правили калабалък на тая земя. Все нещо сме научили от научния материализъм… — продължи Перо многозначително и натърти последните думи.
Бай Тома започна да заеква от гняв.
— В полицията кръжок ли сте имали, говедо такова?! Колко пъти ще се обръщаш като кюфте в тиган?!…
— Бай Тома, без докачение, молим ти се…
— Абе ти си си баш бояджия бил бе! Днеска зелен, утре червен… Ух, да ти плюя на веригите!
— Бай Тома, по-кротко!… Партията е за обединение на всички сили. Какво има да делим ние с тебе? Аз наистина съм си бояджия, ти шивач. Да си стиснем ръцете!
Перо великодушно подаде лапата си на бай Тома. Реакцията на бай Тома беше незабавна. Той се изплю.
— Нищо. В името на единството ще преглътнем и тази обида — каза Перо.
— Венчо, чуваш ли го? — извика бай Тома.
Не по-малко удивен, Венчо нищо не отговори. По начало ренегатите винаги учудват нормалните хора с нелогичното си на пръв поглед поведение. Но при малък размисъл виждаш, че то е много последователно, защото целят една-единствена цел — да спечелят на каквато и да е цена!
— Ти си бояджия на собствената си душа. Не те ли е срам? — възмути се Венчо.
— Не е срамно да признаеш честно и почтено грешките си. Самокритиката очиства и…
— Аз на тебе! — нахвърли се бай Тома, но Венчо го спря.
— Остави го!
В това време стрина Мария излезе с чайника и Перо като стрела й го отне от ръката.
— Ти не се мори, стрино Марийо. Гледай си старините!… Докато Перо е жив, няма да те пусна да се пребиеш по стълбите я!
Фильо също бе учуден от поредната промяна в Перо за такова кратко време. Тогава той беше малък и не знаеше, че не само Перо, но и много други хора постъпват така и че даже между тях има велики имена, като Макиавели и Фуше, а в българската история — хаджи Иванчо Хаджипенчович, един от хората, осъдили Левски на обесване, а после заемал редица отговорни постове в освободена България. Но Фильо още не бе навлязъл в гъстия храсталак на сложните житейски отношения и беше твърде далеч от непроницаемата стена на неразрешените човешки въпроси. Затова бързо забрави този инцидент и с нетърпение очакваше великденската ваканция.
И най-после тя дойде. Но за Фильо тя не донесе очакваната радост. В прогимназията бяха разрешили на вярващите ученици да ходят вечер на черква. А това означаваше, че за тях ученическият час, тоест седем часът вечерта, не важеше и можеха да се шляят в двора на черквата до полунощ.
Фильо, естествено, не можеше да отиде на черква. А за Макензен това беше време на усилен труд и добри печалби. Той не можеше да се завърти в къщи. От училище тичаше право на черква, обличаше херувимските си дрехи и след толкова продължителни служби се връщаше капнал в къщи и заспиваше като заклан. От яд Фильо реши всяка вечер да ходи на баня. Това беше единственото оправдание, ако те заловят след ученическия час, да кажеш, че си бил на баня. Така много ученици вечер, когато трябваше да закъснеят, си носеха хавлии, пешкир и сапун и ако ги спираха за проверка, показваха торбата с алибито си. Но Фильо наистина всяка вечер отиваше на баня, седеше до полунощ и се пареше във врялата вода до оглупяване.
На Велики петък вечерта Фильо тръгна пак на баня. Тя беше стара, ниска турска сграда, с купол от олово. Вътре се стелеше мъгла като в норвежки фиорд на разсъмване. Миришеше на сяра, а куполът даваше особено ехо на гласовете. Фильо се опита да се промуши без билет, но касиерът го видя. Наложи се да плати. После се съблече, взе си полагаемия меден тас и налъми и влезе в банята. Вътре беше топло, задушно, предметите едва изпъкваха. Фильо стъпваше съсредоточено. Той, като стар и патил посетител, не си турна налъмите, а внимателно стъпи на каменните плочи, като се придържаше за стената. Тия предпазни мерки бяха необходими, защото долу по лъскавия каменен под имаше едни особено лигави водорасли, а ако прибавим към тях и обилния сапун, получаваше се нещо като „Париж върху лед“. Една невнимателна стъпка можеше да ти струва мозъчно сътресение. Но като знаеше тая особеност на турската баня, Фильо не изпускаше да наблюдава как се справят другите при това нещастие. Той седна на дървеното столче до една мраморна урна, в която плискаше топла вода от чучура, и зачака. Не чака дълго. Зададе се някакъв, както после се разбра, банков инспектор, дошъл на проверка в градчето. Гордо изпъчил големия си корем и притиснал ръце в кръста (още една фатална грешка, защото не можеше да балансира с ръце), обул дървените налъми (втората не по-малка грешка), той, без да се държи поне за стената, стъпи на хлъзгавите плочи. Резултатът не закъсня. В същия миг краката му полетяха напред със скорост на експрес, а тялото му изостана. Главата му изхлопа на каменния под като празна кратуна. Единият му налъм полетя право към купола на банята, а другият се пързаляше напред по пода. Тасът му изхвръкна като диска от статуята на Лизип и прелетя над целия басейн. Човекът се помъчи да се задържи, но с едно неумело държане се завъртя напред с главата. Тялото му се движеше със застрашителна скорост към отсрещната стена. Опита се с ръце да омекоти удара, но напразно. Втори път главата му изхлопа в зида и тялото му омекна. Тасът, който тъкмо в тоя момент падна, издрънча в мъглата и настъпи тишина. Около чиновника се събраха всички.