— Нокаут — съобщи Фильо.
— Повикайте д-р Милетович, той е в банята… — каза един друг човек.
След малко се зададе самият д-р Милетович, но не по налъми и стъпваше крайно внимателно. Впрочем той всеки път отиваше на баня, когато искаше да изтрезнее в топлата минерална вода и парата. Около кръста си беше навил пешкир. Докторът се наведе над спящия. Дръпна му ушите и леко го плесна. След това изля две канчета студена вода върху главата на бедния инспектор. Той се размърда и отвори очи.
— Това да ти е за акъл, пиленце… — каза Милетович. — Друг път, като дойдеш на баня, да лазиш още от коридора!… А-а-а, Фильо, ти тук ли си? Ела в басейна да си поговорим…
Фильо и докторът се натопиха в горещия басейн.
— Опитвал съм всичко за изтрезняване — и кофеин, и топла гликоза с витамин „С“ венозно, но нищо не действува така, както този басейн! Един час престой — и си като новороден!…
Фильо нищо не каза. Засега опитът на доктор Милетович в махмурлука не го засягаше. Един запя някакво турско маане. Странно се извиваше гласът нагоре към купола.
— Тая баня има страшна акустика. Филхармонията и „Александър Невски“, Фильо, трева да пасат!… Изобщо такава акустика няма никъде в света!… Бил съм и във Виена, и на тържествата в Байройт, и къде ли не!…
— Може би е от парата? — каза Фильо.
— Там е работата — оживи се Милетович. — Ако е от парата, инструментите ще цъфнат веднага. Но заслужава си да се проучи въпросът за тая баня… Слушай само, слушай…
Доктор Милетович пое дъх и изрева началните куплети от басовата солова партия на Деветата симфония от Бетовен:
— О драааайнен…
Всичко живо в банята трепна. Даже Наке телякът, който си пиеше кафето вън в коридора, дотича да види какво е станало.
— Спокойно… — каза Милетович, а после се обърна към Фильо: — И почва оркестърът, нали знаеш, тъм-тъм-тъм-тъм…
Милетович беше в стихията си. Той пееше и солото, и хора, и всички инструменти. И най-странното — Фильо го разбираше. Разбираше какво иска да каже. Хората в банята мълчеха и не дадоха вид, че са недоволни. Те уважаваха доктор Милетович, защото беше голям лекар, безкористен и много културен. Само да не беше това пиене!… — казваха хората. — Но иначе е злато човек!…
Фильо напусна банята късно вечерта заедно с доктора.
— Какво чудно време, колко е топло!… — въздъхна Милетович. — Дано да е на хубаво…
— Вярно… — каза Фильо, но леко се учуди, че докторът се замисли. — Довиждане… — сбогува се той.
— Довиждане, Филчо — усмихна му се Милетович.
Фильо тръгна по една тъмна уличка. Шествието, което обикаляше града на Велики петък, беше свършило. Много хора се връщаха със запалени свещи в дома и затова улицата беше оживена. Кой знае защо, на Фильо никак не му се прибираше. Нощта беше мека, подухваше лек ветрец от юг, по небето се носеха редки облаци, които за миг закриваха звездите. Нощ за мечтание… Овощните дървета по дворовете бяха разцъфнали и мирисът на цветята се носеше навсякъде. Славеите не млъкваха. Несъзнателно Фильо беше тръгнал към Градската градина. А наблизо се намираше улицата и къщата, където живееше Еми. И странно, точно като минаваше през неосветената градска градина, той я видя да върви със запалена свещ. В първия момент искаше да извика, но се спря. Спомни си, че отношенията между тях не бяха блестящи. А после забеляза зад нея три момчета. Бяха от Караджината махала.
— Емииии — гевезеше се единият. — Почакай да ти шепна нещо…
Всички се изкикотиха. Еми вървеше, без да се обръща. Най-едрият от тях изтича и прегради пътя й. Духна й свещта.
— Махнете се, какво искате?!…
— Да си полафим… — каза едрият.
В тъмнината Фильо не видя точно какво стана, но чу, че Еми извика. Сърцето му се разтупа. Той изтича и застана до нея.