— Я се разкарай! — викна Фильо.
— Ти ли бе?!… — ухили се едрото момче и го бутна назад.
Фильо, който нямаше достатъчно килограми, отлетя и за малко не падна. Но се върна бързо и застана на известно разстояние от едрия. Еми се притисна зад гърба на Фильо.
— Искаш ли да ти изтуря зъбите? — каза Фильо.
— Тоя па! — каза с подигравка второто момче и се опита да го заобиколи отзад.
Тактиката беше съвсем ясна на Фильо. Никакъв допир до телата на който и да е, защото хване ли се с единия, другите ще го съборят. Само бързи удари от разстояние! Сега трябваше да приложи всичко, каквото бе научил от своя приятел Осман. Щеше да им покаже той какво е категория „Петел“… Фильо отпусна рамене, сякаш се е примирил със съдбата си, но тялото му беше напрегнато като струна. А след това силно извика:
— Свиньоооо!… — и полетя като футбол напред. Лявата му ръка потъна в корема точно под лъжичката на едрия. Последният се прегъна и тогава Фильо с дясната си ръка нанесе удар отдолу, така че челюстите на едрия изтракаха. Той още повече се приведе. Сега Фильо се отдръпна и нанесе удар право в носа. Не съвсем по правилата, но достатъчно добре да рукне кръв. Едрият почна да хълца. Фильо съвсем спокойно се обърна към другите двама, които вместо да помагат на другаря си, стояха като зрители. Но Еми направи грешка и внезапно взе да плаче, като хвана Фильо за двете ръце отзад.
— Не искам… не искам…
Фильо почувствува, че се изпотява. Ако сега се хвърлят, ще ме смелят… Но двамата не се хвърлиха. Той рязко освободи ръцете си и се устреми към втория, който му се видя по-малко едър. Един удар право в лицето, без да гледа, му се видя добър. Но потърпевшият в последния момент наведе глава и ударът на Фильо попадна в челото. Второто момче просто седна на земята, но нещо изхрущя в стиснатия юмрук на Фильо. Той разбра. Това не е глава, а биче, си помисли Фильо. Беше си счупил пръста. Тръгна бесен към третия.
— Аз нищо… Аз не участвувам… Какво съм ти направил?!…
— Марш, докато не съм ви пребил! — кресна им Фильо с целия си момчешки глас.
Този, който не беше ял бой, вдигна от земята ударения по челото. Едрият плюеше непрекъснато и плачеше. Тримата като разбита войска изчезнаха в тъмнината. И все пак оцелелият измежду тях взе да реве:
— Фильо Тангото… Фильо Тангото… ще те пребием… така да знаеш!…
— Ей сега идвам! — викна Фильо.
Чу се шум от бягащи стъпки и настъпи тишина. Еми продължаваше да хълца. Фильо се приближи до нея, като си разтриваше ръцете.
— Залепиха се за мен още в черквата…
— Ето, виждаш ли, не трябва да ходиш на черква! — поучително й каза той.
Сега Еми се разплака високо, сложи си главата на ризата му и си триеше носа в нея. Фильо почувствува как ризата му се намокря. Пръстът го болеше много.
— Нищо не разбираш… — през сълзи говореше Еми. — Не е в черквата… Знаеш ли колко е хубаво да вярваш в бог… Като прочетеш Библията, ще разбереш…
— Ти цялата ли си я чела? — с недоверие попита Фильо.
— Не, но баба ми я чете всяка вечер…
— Хайде сега да те заведа в къщи… — каза й Фильо примирително.
Той я взе подръка и двамата тръгнаха. Еми се беше облегнала на него, но Фильо вървеше с гордо изправена глава и не я поглеждаше. Чувствуваше, че не трябва да каже нищо. Нека тя си направи заключение какъв мъж е Фильо! Какъв прекрасен, смел, горд, но скромен в замяна на това!… Тази роля го въодушеви. Той винаги си представяше, когато чете някоя книга, че е самият герой. Сега беше много щастлив, защото четеше своята собствена книга с главен герой Фильо! Кой каквото да разправя, но Фильо е нещо, което толкова рядко се среща на тоя свят!…
— О, Фильо — възкликна Еми, като се успокои, — колко си силен!
— Въпрос на тренинг. Моят треньор е Осман Булгура. Дребна работа!… Само друг път, като се бия, моля те, не ме хващай за ръцете.
— Извинявай, аз се уплаших.
— Няма нищо — великодушно каза Фильо.
Те излязоха от Градската градина и тръгнаха по улицата, където живееше Еми.
— Дотук! — рече Фильо.
— Не, изпрати ме до вкъщи.
— А родителите ти?
— Не ме интересуват!
— Ти върви, аз ще гледам, докато влезеш в двора. Само някой да посмее!…
— Фильо, искам да ти кажа нещо… — започна Еми и пак се разплака.
Не сега, не бива да й позволявам нищо да каже! Ти трябва да покажеш спокойствие и безразличие. И Фильо реши, вместо да е искрен и каже това, което е на сърцето му, да играе ролята на Янец и Сандокан едновременно.
— Впрочем мой дълг е да защищавам онеправданите — каза Фильо изречението, което не помнеше къде бе прочел. — И това е за мен естествено, нали? Не трябва да мислиш, че съм го направил заради тебе!…