— Фильо, все пак трябва да поговоря с тебе… Трябва да ти кажа нещо…
— Сега не. Може би по-късно, някога…
— Няма да има вече „някога“… — настояваше Еми през сълзи.
— Еми, Емииии… — чу се гласът на майка й от двора. Външната лампа светна.
— Е, довиждане… — каза Фильо. — Лека нощ…
— Фильо, моля те… — хълцаше Еми.
Но Фильо рязко се обърна и тръгна почти тичешком в обратна посока. Когато влезе в Градската градина, беше страшно доволен от себе си. Изиграх го както трябва!… Гордо, мъжествено! Е, след ваканцията, като почнем училище, ще се държа малко по-меко, така че да говорим… Тогава ще й кажа моите изисквания. Тя трябва да скъса с някои неща… Е, чак със семейството — не, но преди всичко идейно трябва да бъде с мене, а после…? А после мечтите на Фильо стигнаха до дълбока старост и няма защо да ги описваме, тъй като Хамсун добре ги е описал в своите романи.
В следващите дни Фильо беше като замаян от себе си. Не разговаряше почти с никого. Ходеше из двора и отведнъж се сети за тетрадката си. Точно в събота го обхвана вдъхновение и пожела да прибави нови безсмъртни стихове. Междувременно една сутрин, като се събуди, реши, че може да почне да пише роман. Въодушевено се спусна към тетрадките си, извади една чиста с тесни и широки редове и седна на масата. Потопи перото в лилавото мастило и краснописно изрисува: „Черният пират“, роман от Филип Томов Пищолски. Дълбокомислено впери очи в ъгъла на стаята и след миг изниза първото изречение: „Розалинда излезе на палубата…“ Помъчи се по-нататък да продължи, но нищо не му идваше наум, и реши, че вдъхновението е такова нещо, което осенява човека за много кратко време и трябва да го чакаш дълго, за да седнеш да пишеш отново. Фильо взе попивателната, внимателно попи началото на своя бъдещ гениален роман, какъвто той вярваше, че ще стане, затвори прилежно страницата и пъхна тетрадката под дюшека. Оттогава той нито веднъж не беше посягал да я измъкне в очакване на вдъхновението…
Затича се към къщичката на бай Мицо и потропа на прозорчето на Ружа, която, кой знае защо, не му бе върнала стихотворенията, след като момчетата си дойдоха от фронта… Нямаше никой. Макензен, както казахме, киснеше по цели вечери и следобеди в черквата. Фильо се качи по стълбите към тях и за своя изненада чу гласа на Ружа откъм балкона. Когато мина край стаята на стрина Мария, видя вътре момичето. Беше боса. Стрина Мария й кроеше някаква рокля от стар копринен плат с морскосин цвят, вероятно от миналия век, който бе извадила от отворения сандък. Роклята изглеждаше прелестна с воланчетата. Ружа имаше стройни, макар и тънки крачета, с хубаво оформени ръце. Но най-привлекателното в нея беше главичката й — с тежки, пепеляворуси, прави коси. А очите й непрекъснато се смееха. Тя се завъртя около себе си.
— Хубавицата на стрина! — нежно говореше стрина Мария. — То си ми е истинска Мара Пепеляшка… Само едни обущета да намерим!…
Ружа сияеше. Фильо помисли, че тя е много пораснала, и се учуди. Но си е все още дете, си каза той. Изчака я да излезе и я спря на балкона.
— Спомняш ли си, Руже, дадох ти една тетрадка, преди да ида на фронта?…
— Не си спомням! — троснато отговори тя.
Фильо погледна изумен. Макар и боса, той не се осмели да я плесне. Роклята, в която беше облечена, го възпря, а и самият й наперен вид.
— Амааа… — почна да мънка Фильо, — една тетрадка с корици, синя…
— И да си ми я дал, хвърлила съм я!…
— Как може така?! — ядоса се той.
— Може! — отсече Ружа и изтича по стълбите.
Фильо остана като треснат. Иди не вярвай, че сума велики поети са умрели така, просто поради липса на тетрадка! Фильо почти знаеше, че няма никаква дарба за поезия. Учудваше се на лекотата, с която други, по-малки деца, съчиняваха стихотворения, но все пак се надяваше на някакво чудо или по-скоро на това, че той е толкова скромен, та другите още не могат да оценят творчеството му!… Съчиняваше стиховете си горе-долу по подобие на сръбските народни песни. Не почваше примерно от „тебе“ да римува с „небе“, но взимаше и повтаряше последните срички от думата, а на следващия ред я прибавяше цялата и се получаваше нещо като прочутата кръчмарска песен:
Ой, лоне, лоне, лоне…