От отворената веранда на къщата се носеха звуците на пиано. Изпълняваше се доста посредствено „Фюр Елизе“ от Бетховен с много спирания и грешки, но Фильо и Макензен се считаха почти за професионални музиканти и знаеха мъките на инструмента, още повече, че се касаеше за пиано — нещо за тях като недосегаема мечта. Все пак влязоха в двора. Изкачиха стъпалата и позвъниха. Появи се едно девойче в селски дрехи, с огромни обувки на бос крак. Очевидно — слугинчето.
— Събуйте си обувките! — заповяда механично тя.
Двамата погледнаха босите си крака.
— Манете това куче! — добави слугинчето и разтърси дългите си плитки.
Макензен с жест изпъди кучето.
— Томи, марш!
Томи недоволен се отдръпна.
— Що има? — попита слугинчето.
— Мундирът на господин полковника.
— Я че го носим. Вие си одете.
В това време свиренето спря. Чу се детски глас:
— Кой звъни ма, Росе?
На стълбата изтича момиче на тяхна възраст и застана пред двамата. Фильо я гледаше като някакво видение. Момичето имаше тежки кестеняви плитки с бели панделки и носеше бяла рокля с волани.
— А-а, вие ли сте? — каза то, като кокетно се усмихна. — Къде е кучето?
— Т-т-т-томи, иси! — без да иска, заекна Макензен, този път истински, защото се смущаваше. Фильо го гледаше учуден. Томи дотича. Момичето попита:
— Мога ли да го погаля?
— Иначе е истински змей! — започна да се съвзема Макензен. — Томи, куше! — кучето легна.
Момичето предпазливо го погали по главата, после ги покани:
— Моля, заповядайте!
Двамата влязоха в голям салон, целият в тъмночервения килими, мебели и завеси. По стените висяха кръстосани саби и пушки, а в средата на стаята бе разположен роялът. След тях влезе и кучето. Момичето изтича от стаята и след малко донесе поднос с кекс.
— Дайте го на кучето, аз сега ще дойда…
Макензен взе подноса. Томи се изправи на крака. Макензен, без да му обръща внимание, почна бързо да лапа от кекса. Засегнат, Томи се разлая.
— Това плюскане ще те изяде някой път! — отбеляза дълбокомислено Фильо, който със съжаление гледаше как приятелят му набутва залъците от кекса в устата си.
Момичето внезапно влезе. Кучето отново се разлая.
— Ама то било гладно?! — учуди се тя. — Колко бързо изяде кекса!
— Кой? — попита Фильо.
— Ами кучето…
— Истински змей! — каза Фильо двусмислено.
В това време Макензен, който беше напълнил устата си с последния огромен залък, не можеше нито да го преглътне, нито да каже дума и само гледаше с изблещени очи. Изглежда, от бързото ядене нещо му бе преседнало. Взираше се опулен във Фильо като глухоням. Той му се притича на помощ и го удари по гърба, за да преглътне. Томи също се засили — изглежда, имайки опит — и го блъсна отзад. Макензен едва не падна, но най-после преглътна.
— О, боже, какво му стана? — попита момичето.
— Той има… епилепсия! — изтърси изведнъж Фильо.
— Епилепсия?! — с ужас произнесе момичето.
— Е-е-е, съвсем лека, почти не се чувствува…
В това време Макензен хлъцна и изпъшка. Фильо му направи знак да не хълца, но нов пристъп го разтърси. Влезе майката на момичето — една пълна дама в пеньоар. Косите й бяха навити на ролки.
— Кои са тези? — попита дамата. — Чисти ли са краката им? Нямат ли въшки?
— Какво говориш, мамо! Това са мои съученици. Те са, дето пеят много хубаво.
Изглежда, пеенето беше слабото място на пълната дама.
— О, така ли? — каза сега предвзето дамата. — Деца, аз съм завършила консерватория! — Тя седна пред пианото, удари няколко акорда и изпя една-две умопомрачителни вариации във вид на солфеж.
Томи, който, макар и куче, имаше доказан певчески талант, така жално и проточено изви с вдигната муцуна към полилея, че дамата с пеньоара учудено млъкна. След това наново се обърна към момчетата:
— А къде пеете?
— В черковния хор — каза Фильо — и в хора на прогимназията.
— А вие? — попита тя Макензен.
Последният вместо отговор мощно изхълца.
— И той — вместо него каза Фильо.
— Значи ще участвувате в програмата утре вечер?
— Аз, аз… — почна Макензен и пак изхълца.
— Разбира се, госпожо — каза Фильо.
— Еми ще свири на пианото отделен номер. Това ще бъде тържествена вечер. Най-тържествената на нашето женско дружество. „Любов към родината“!… — възторжено обяви дамата с пеньоара.
В това време Макензен съвсем се разхълца. Фильо извика бързо „Довиждане, госпожо“ и го избута навън. Кучето ги последва незабавно. Еми ги изпрати до външната врата.