— Ще се видим утре вечер — каза тя.
Томи се обърна и й подаде лапа най-неочаквано. Момичето непредвидено се поклони и пое лапата му. Фильо глупаво се усмихна. Еми се прибра.
А Макензен се бе опрял на оградата вън и продължаваше да хълца. Фильо, който беше чуя отнякъде, че с крясък може да спреш такова бедствие, внезапно го уплаши:
— Ау!
Томи това и чакаше и с пълна сила се разлая. Макензен наистина се стресна и престана да хълца. Фильо почна да се смее.
— Аз няма да пея на тия кукумявки! — каза Макензен.
— Тогава не си ми приятел! — каза Фильо. — Пееш на поповете, а когато е за мен — не искаш, така ли?
— Ама ти си влюбен в Еми, а?
— Кой, аз ли?!
Двамата застанаха настръхнали един срещу друг. Още малко и щяха да се сбият. Томи зае неутрална позиция настрани.
— Добре де! Като се ожените, ще вит свиря на сватбата — каза примирително Макензен.
Мирът бе възстановен. Двамата, сега напълно свободни, наново заскитаха из града…
(обратно)Фильо и Макензен не бързаха да се приберат в къщи, ръководени от старото войнишко правило: „Не се мотай около началниците!“, тоест — домашните, за да не ти намерят работа. Затова те започнаха дълга обиколка, докато стане време за обяд. На една уличка три малки деца играеха футбол. Фильо и Макензен се загледаха в играта. Искаше им се да се намесят.
— Не така бе! — каза Фильо на едното дете. — Бягай, аз ще бия дузпата!
Децата почтително го погледнаха. Фильо постави топката и се засили. Тя направи красива парабола и отиде право към прозореца на съседната кокетна едноетажна къща с голям двор и овощни дръвчета. Той се счупи с трясък. Фильо и Макензен гледаха с голямо учудване резултата. Но от къщата излезе възрастен човек, елегантно облечен, с бастун. Двамата побягнаха. Беше председателят на окръжния съд — стар ерген.
— Аз ви познавам… — извика човекът.
Малките деца останаха под прозореца.
— Чичо, не сме ние… — в хор отговориха дружно те.
— Познавам ги — въздъхна възрастният човек, после се усмихна. — И Фильо, и оня с маршалското име… те ми обраха черешата напролет, нали?
— Те — казаха в хор децата.
Скрити зад съседния дувар, Фильо и Макензен чуха това изобличение, но свиха рамене, ухилиха се и наново тръгнаха.
— Ще ям бой — въздъхна Макензен. — Съдията сигурно ще каже на Войводата, а може и да ни вкара в затвора…
— Хайде да се басираме, че няма да каже! — подаде палец Фильо.
— Хайде!
Двамата си наплюнчиха яко палците и се басираха.
— На какво? — попита Макензен.
Извадиха топчетата от джоба си.
— На соденото топче и на желязното.
— Д-д-д-обре — заекна нарочно Макензен.
Тръгнаха бързо. На съседната улица няколко деца играха с топчета на триъгълник. След кратко колебание се включиха в играта. Но и двамата бяха несръчни, а другите деца, макар и по-малки от тях, едно по едно им обраха топчетата. Макензен щеше да се разплаче. Накрая му взеха и желязното топче. Започна вторият тур, но още с първото хвърляне неговият тупач, тоест топчето, с което бие, се търкулна, сякаш тласкано от зъл дух, право в триъгълника. При това положение, известно с термина „изгоря“, играчът е напълно ликвидиран и излиза от играта, без въобще да я е започнал. Вбесен, Макензен се наведе и събра всички топчета в джоба си. Децата взеха да плачат. Фильо много се ядоса. Томи лаеше укоризнено срещу Макензен.
— Казал съм ти, глупак такъв, да не закачаш по-слабите от тебе! Извади веднага топчето!
Фильо имаше необикновено влияние върху Макензен. Последният безропотно се подчини.
— И запомни от батко си Фильо, че силните са създадени, за да помагат на слабите, а не обратното, разбра ли?! — педагогически се опита да му внуши Фильо нещо, което беше чул от баща си.
Децата с радост си взеха топчетата и поблагодариха на Фильо.
— Вземете и останалите! — каза великодушно той. — Вие ги спечелихте!
Фильо хвърли на земята всички налични топчета. Двамата пак тръгнаха. Гледаха се недоволно.
— Като не знаещ да играеш, що се хвърляш? — упрекна го пак Фильо.
— Кой, аз ли? Аз съм… най-големият играч! Ама пръстът ме боли…
Фильо бръкна в джоба и извади само едно счупено топче. После изведнъж започнаха да се смеят, а Томи ги гледаше и лаеше.
Двамата продължиха своята обиколка. Стигнаха първоначалното училище „Арсений Костенцев“. Тук беше разположена германска част. Те се покачиха на оградата и огледаха двора. Немците изнасяха от училището всичко — и свое, и чуждо имущество — и го товареха на камионите. Всички бяха нервни, бързаха и викаха. Изглежда, че и тук двете момчета си бяха създали връзки. По едно време те забелязаха някакъв войник, почти дете, който мъкнеше голям сандък. Беше Юп, австриец, мобилизиран преди набора.