— Какви червени гащи?
— Знае той, Иван.
Малко по-късно обядът се привърши. Хапнал добре, хубаво разположен, Гороломов се поизлегна на пейката. Той беше спокоен — Танко го нямаше. Той току-що беше излязъл и навярно отиваше към другата кръчма, защото едно тънко гласче се чуваше навън сред дъжда, някое дете викаше: „Танко Бората! Дето гони хората!“
Гороломов се усмихна, взе китарата, махна червения калъф, тури пръсти на жиците и, като се загледа в една точка, запя:
Когато Гороломов изкара тая песен докрай, Арнаутина, който през всичкото време беше слушал с най-голямо внимание, извади липисканския си пош и изтри очите си.
— Да живееш, г-не! — каза той, трогнат. — Сто години да живееш! Не ме гледай мене, стар човек съм аз, мъчно ми е. Нашенска е таз песня. Го знаеш д-р Генадиев, министра? Приятел ми беше. Кога го срещах, му кажувах: „Г-н Генадиев, да даде господ да се освободи Македония, па да се видим с тебе там, да пием по едно кафе в Солун на Ат-мегдан и в Битоля под тополите!“ А той ме потупа по рамото и каже: „Ще бъде, дядо Герге, ще бъде!…“
Гороломов не пееше лошо. Имаше топъл, пълно-звучен бас, който леко и без усилие се лееше. Но много по-забавен беше сам той: според съдържанието на песента, той или въздишаше, или се усмихваше, по-затваряше очи от възхищение, подигаше веждите си, намигаше дяволито. Често пъти думите на песента му се виждаха недостатъчни и той се впущаше в дълги и широки обяснения. А пък, че се харесваше на селяните — нямаше никакво съмнение. Те не само слушаха внимателно, но и започнаха да се надпреварват кой по-напред да черпи.
Въпреки тоя успех, Гороломов не забравяше за себе си и за работата си. Когато нагласяше китарата и затягаше кордите, той нарочно протакаше тая работа повече, отколкото беше нужно, и си мислеше: „Да отворя ли дума за застраховките? Рано е още. И за химическите торове не струва вече да им се приказва. Тоя Танко отде се взема! Но ако има салон, аз пак ще им държа сказка — не се отказвам!“ — Веднага след тия мисли той отхвърляше глава назад, усмихваше се и започваше да пее.
Той пя много и всякакви песни весели и хороводна. След туй, като се загледа пак, както по-рано е една точка, тъжно и прочувствено запя:
Сред най-голяма тишина той доизкара песента! Тя свършваше със същия тоя куплет, с който започваше. Някой дълбоко въздъхна: беше Танко. Незабелязано той беше се върнал и беше седнал пак пред същата тая кръгла масичка, дето беше стоял и по-рано. Никой не обърна внимание на него, но Танко стана и се изправи пред Гороломова. Пиян беше, по-пиян от по-рано, но изглеждаше сега смазан, убит.
— Стой настрана, Танко! — каза Трифун.
— Чакай, кмете. Остави ме. Нищо лошо няма да правя. Аз искам прошка. Г-не! — каза той, като гледаше Гороломов с влажни очи, а едната си ръка беше турил на сърцето си. — Моля ви да ме простите. Сбъркал одеве, искам прошка.
— Просто да ти е, бай Танко! — рече Гороломов. Няма нищо. Било що било, то се забрави вече…
— Тъй. Хубаво. Сполай ти.
Танко отдаде чест по войнишки — той, Боров Танко Димитров, старши подофицер от 8 п. приморски полк, — обърна се и отиде, та седна пак пред кръглата си масичка. Жълтите му мустаци стърчаха, но очите гледаха някак необикновено, не навън, а навътре в него. И като не се обръщаше към никого, а като че говореше на себе си, той каза:
— Нажали ми душата таз песен… Как беше? Кръст… в тревата кръст… Танасе! Дай ми едно шишенце!
Едно време бях авджия — продължи той, — пушка имах. Оттогаз, толкоз години има веке, не я и поглеждам. Авджия бях… Минах веднъж през гората, на една полянка, до колибата на Пея горския, на един бряст, гледам две гургуричета. Явруйчета трябва да бяха, глупави още, гледат ме и не хвръкват. И аз — нямах нужда, ама на — дигнах пушката и дан! — убих ги и двете…
Той се позапря, главата му падна по-ниско.
— Сетне… мина се време… умряха ми деца. Две деца ми умряха. И все ми идеше на ум за тез гургуричета… Не трябваше да ги убивам…
— Ех, такъв е света! — каза Слав. — Какво да правим!
— Танко, не се отпущай, Танко! — рече Трифун. — На война си бил!
Танко махна с ръка и не каза нищо.
Гороломов остави настрана китарата. Разговорът продължи пак, но отсега нататък говореха си поотделно двама по двама. Гороломов приказваше с Деня. Говореха ниско и не можеше да се чуе. По едно време Деню кипна:
— Ти за моите деца ли ще мислиш? Аз имам какво да оставя на децата си.
— Не бе, бай Деньо — обърка се Гороломов, — не казвам за тебе, за себе си казвам. И аз не трябва ли да изкарам нещо? С какво ще се прехранвам…