— Тъй кажи тогаз. Давал съм хляб на много кучета, ще дам и на тебе. Пиши!
Гороломов отвори чантата си, извади някакви книжа и започна да пише. Деню броеше пари. Едвам сега Другите забелязаха какво става.
— Какво има? Какво правите? — попита Трифун.
— Какво ще правим — каза Гороломов. — Бай Деню се застрахова за петдесет хиляди лева.
Тогава Слав Караиванов, без да се измени нещо в лице, като тъпчеше с пръст лулата си, каза:
— Че само Деню ли е богат? И ний имаме пари. Я пиши и мене!
След него, все за по петдесет хиляди, се застраховаха Трифун и Марин Вълчев. Само Арнаутина отказа:
— Що? Да се застраховам! Да оставя пари! Че да ги яде моя зет, а, Петър да ги яде. Магарето с магаре! Ме изяде! Ми изгори душата!
Танко гледаше какво става, но вече не мислеше да се меси. Мирен, с разширени и изцъклени очи, в които тлееше болка и тежка мисъл, той само си пошепна:
— Туй било, онуй било, а то… всичката работа била пак за пари…
Иван не вярваше на очите си, като гледаше как Гороломов събира парите и ги тъпче в портфейла си. „Не исках да го карам по селата, ама гледай го ти, човека пари печели, не е шега — мислеше си той. — Дано ми даде още два пола, задето се губих нощес из къра. И ще го водя по селата, няма що.“
Съд. Колко стопани може да промени една нива
Гороломов преспа още една нощ у Ивана и на другия ден и двамата потеглиха на път. От уважение към своя гостенин, посъветван и от жена си, Иван се постъкми, тури си прана риза, облече си по-новичек червен елек. Освен туй той напълни колата със слама, метна отгоре една черга, а отзад тури възглавница, на която седеше сега Гороломов. Две села имаха да гонят днес: Саръджа и Дели-Исуф, и двете чисто български, ако и да бяха с турски имена. Тъкмо това разправяше и Иван.
— Чувам, че щели да ги прекръстват — говореше той, като беше седнал тъй, че да може да поглежда и към конете, и към Гороломов. — Щели да им турят български имена. За Дели-Исуф е лесно, там в гората има много дива асма, диво лозе — влече се по дърветата като повет, — та затуй Дели-Исуф щели да го казват Лозен. То хубаво. Ами Саръджа? Саръджани не знаят какво да правят. На турски саръ значи желт, но значи и глух. Сега — не тъй, не тъй. Да нарекат селото си Глухарово, страх ги, ще им думат глухари. Да го нарекат Жълтеш — и то не иде. Жълтеш — жълтеница, най-напред, знаеш, за момите им не е хубаво. Някои Думат да го наречели Жълтица. То пък хич не иде, нито е за сиромах, нито е за богат. Отде си? От Жълтица. Като си от Жълтица, де ти са жълтиците? Нали тъй? — смееше се Иван. — Уж от село Жълтица, пък пет пари няма в джеба си. Та, не върви. Виж, ако е за богати хора, богати хора в Саръджа има, ама те си крият парите, проклетите, и за жълтици ли, сакън! — за таквоз нещо и дума не дават да се каже. Страх ги. От хайдути ги е страх…
Гороломов си даваше вид, че слуша, усмихваше се. Всъщност той не внимаваше и ако се усмихваше, усмихваше се повече на собствените си мисли. А когато Иван подкара по-бързо конете и вече гледаше само към тях, Гороломов по-свободно се предаде на мислите си. Прехвърляше през ума си всичко, което беше му се случило в Чамурлии: пристигането му през нощта, чистата оная стаичка у Ивана с бели стени и бял таван, после — кръчмата на Арнаутина, спречкването с Танко Бората — тоя Танко отде се взема! — и, на края, застраховането на тримата чорбаджии — успех, неочакван и за самия него. „Началото е добро! — помисли си Гороломов. — Ще върви тя, виждам аз. Таз година — застраховки, догодина — речи, а после — народът от всичките тия села тръгнал след Гороломов и Гороломов — депутат!“
Гороломов се позамисли, очите му пламнаха, като че виждаха нещо, след туй той замаха с юмрук и завика:
— Тогаз ще ме разберат те мене! Там! На трибуната!
— А? — каза Иван и се обърна. — Каза ли нещо?
— Нищо, Иване, нищо. Аз тъй… Хубаво времето, а, какво ще речеш?
— Хубаво. Дъждеца беше малко. Повечко да беше поваляло я!
Иван погледна Гороломова, разбра сякаш, че нещо гори в него, позасмя се и се обърна към конете си. Бяха навлезли в гората, пътят криволеше измежду корени и пънове, та трябваше да се внимава. Гороломов хвърли възторжен поглед наоколо си. От вчерашния дъжд гората беше като къпана, огряна от меко, спокойно слънце, дънерите и клонете на дърветата бяха още влажни и черни, а шумата — нейде още зелена, нейде — жълта, а нейде — червена като кръв. Тук-таме — малка полянка с гъста изсъхнала трева, като повалено жито, с глогини и шипки, на които още се червенее плод. И каква тишина! Няма летните сенки — през оределите клони свети небето. Черни, мълчеливи птичета, големи колкото косове, но с дълги опашки, прелитат настрани, дигат се тежко, като подхвърлен камък, а щом кацнат, лъкатушат бързо-бързо из гъсталака. Ето подскача заек, сепва се, гледа, едното му ухо поклепва, и — бяга назад. Докато Гороломов извика, заекът е далеч, премята се из тревата, прескача, изпънат, с тъмен гръб, с щръкнали уши.