— Ху-ху-ху! — вика Гороломов. — Хайдяяя! Ах, Иване, да имаше една пушка!
— Де ще го стигнеш, отиде. Много ги има таз година. Като мравинки ходят из гората. Няма кой да ги бий! Само Петър, даскала, излиза на лов, ама и то много нарядко. Пък и не му е хубаво месото на заека — каза Иван и се намръщи. — Синьо таквоз, като на леш…
Гороломов не слуша Ивана и гледа пред себе си, очите му горят. Гората беше много малка, свърши се и ето че се откри пак полето. И що? Завеса някаква ли се дигна, или огромни порти се отвориха? Колко надалеч се вижда, как равна е чертата на хоризонта и как, проточена като конец, върви към едната страна, върви към другата, върви сякаш към двата края на света! Гороломов се вълнува, сърцето му бие често. Втори път, откакто е излязъл от града, го обзема това странно чувство: струва му се, че става лек, безплътен, превръща се на дух и пълни това широко небе или — цялото небе сякаш свети в душата му. Прилича на пролет, топло е, едва-едва полъхва ветрец, колкото да раздвижи паежините из въздуха. Чува се, че пее чучулига. Гороломов гледа нагоре, търси я, лицето му светва, тънките косми на брадата се развяват и лъщят. Дълго време той чува чучулигата, но не я вижда. Не я вижда, а песента и сякаш капи на капки, възторжена, вдъхновена.
— Ах, ето я, ето я! — вика Гороломов. Като малка черна стрелка, чучулигата трепти във въздуха, присвива криле и пак се дига, не толкоз уморена, колкото прималняла. — Ах, милото, милото… — говори Гороломов. — Гледай я как пее… и все нагоре отива… Ах, милото… Иване, спри, Иване! Спри! Спри!
Иван помисли, че е станало нещо, спря веднага и се обърна: заловен с двете си ръце за сандъка на каруцата, Гороломов гледаше нагоре, към небето, усмихнат, умилен.
— Ах, милото, милото! Иване, слушай го как пее… Ах, миличкото… Стига… стига… сърчицето ти ще се пукне… Ах, миличкото… миличкото…
Твърде благоприличен, откакто си беше облякъл прана риза и нов елек, Иван чакаше търпеливо, усмихнат, но готов да скрие веднага усмивката си, ако Гороломов погледне към него. Изотзад по пътя задрънка каруца и бързо-бързо наближи. Хубави коне, и двата сиви, с червени ширити по юздите, препускат напето, леко, като че не чувствуват зад себе си никакъв товар. Селянинът, който ги кара, и той пременен, важен такъв, горд. Но всичко това го забеляза само Иван. Гороломов, както беше снел погледа си от чучулигата, гледаше друго: отзад в каруцата, на хубава пружинена седалка, седяха две жени. Едната беше селянка, червендалеста мома с наниз от пендари, а другата — учителка трябва да е. Пристегната в кръста, гологлава, вятърът развява косата над челото й — какво чисто, бяло чело! И очите й — черни, продълговати, засмени и дяволити. Тя приказваше на другарката си и се смееше и, както беше се полуобърнала към нея, уж случайно успя да плъзне погледа си над рамото и и да погледне още веднъж Гороломова — тия очи под тънките черни вежди, тая усмивка! Гороломов гледаше като замаян подир каруцата, която отмина напред, като пееше с осите си. Отзад на дъното на сандъка можеше да се види нарисуваната там картина: Райна княгиня, със знаме, с лъв до нея. Отгоре надпис: „Димитър Костадинов, с. Каралии“. Но това го забеляза пак само Иван.
— Коя е тая, Иване? — каза Гороломов, като че се пробуждаше от сън.
— Таз ли? Даскалица е. Ганка Попова, даскалица е в Каралии. Тя често иде в наше село.
Гороломов извади бележника си.
— Ганка Попова, учителка, Каралии — записваше той, като сричаше думите. — Тъй ли, Иване? Добре. Ще я позаобиколим и нея, ще я застраховаме. И нея ще я турим в коша!
Иван се засмя.
— Не знам. Тя да не ни тури в коша. Много е дявол.
— Аз съм по-голям дявол от нея, Иване, гледай си работата. Хайде, карай! Карай да вървим!
Гороломов скри бележника си, хвърли още един поглед нататък, накъдето пееше чучулигата, и се усмихна. Каруцата с учителката беше вече далеч, възви настрана и едва-едва долиташе някоя мелодична нота от колелата й. Иван пое пак пътя за Саръджа и Дели-Исуф.
В това време двете тия села бяха в голяма тревога. Те бяха близо едно до друго и досега нищо особено не ги делеше, освен разстоянието от два-три километра помежду им. Инак, хората си бяха едни и същи, едни и същи обичаи и носии. Ако нещо понакърняваше доброто им съседство, то беше обикновеното междуселско съперничество, което избиваше в шеги и подигравки, твърде невинни сами по себе си. Така саръджани, които бяха по-богати и по-отракани, смятаха делиисуфчени за по-прости, и то не за друго, а защото селото им било сред гората, защото носели големи калпаци и рядко се бръснели. Всъщност, делиисуфчени бяха честни и работни хора, но малко се проявяваха навън, защото си имаха друга работа: ровеха като къртици около селото си, кореняха от гората, правеха ниви, намираха се във вечна война с горските стражари. Бяха весели хора, гората им даваше възможност да развъждат кози, затуй почти във всяка къща имаше и гайда.