Делиисуфчени имаха и други добродетели. Докато саръджани, уж учени, уж префинени, нямаха мир и слога в селото си и се деляха на безброй партии, делиисуфчени държаха едно и на изборите се явяваха вкупом, със знаме, в бойна колона от двайсет-трийсет реда, по четири души в ред. Най-назад, на мястото на фелдфебела, обикновено вървеше Атанас Куция, Това малко разваляше стройността на колоната, но я правеше пък още по-внушителна.
Сега между Саръджа и Дели-Исуф беше избухнала същинска война. Когато преди няколко месеца и двете села поискаха да създадат имоти на читалищата си, те посегнаха на една и съща нива: саръджани твърдяха, че е тяхна, делиисуфчени твърдяха обратното. Най-напред, както му е редът, и двете страни изкараха плугове да я орат, срещнаха се там, биха се, имаше някоя и друга счупена глава. После се започна дело. Днес окръжният съд щеше да доде да направи оглед на самото място. Още снощи в двете села стигна хабер, че съдиите са вече в общината, останали са там на гости у кмета, а утре в девет, девет и половина часа ще бъдат на нивата в къра.
Първи и в по-голям брой, както винаги, пристигнаха там делиисуфчени. Атанас Куция не липсваше сега. Тъй като селото им беше по-далеч, някои дойдоха с каруци, разпрегнаха ги и пуснаха конете да пасат. Между делиисуфчени беше и Апостол Авджи-Михалев, млад селянин, висок и як, с когото саръджани най-малко желаеха да имат работа. Но тоя път саръджани бяха дошли по-малко, по-стари и по-улегнали хора. При това оня, който ги водеше — Къса Иван — беше кротък и мъдър човек.
Нито едната, нито другата страна мислеше за кавга днес, но все пак — имаше и горещи хора, — за да се избегне каквото и да било спречкване, седнаха отначало отделно и по-надалеч. Отделно седнаха, за да не ги обвинят в пристрастие, и свидетелите, стари турци и татари от околните села. Само Цоню Молеца от Саръджа не можеше да се сдържи на едно място. Дребничек, с опънати нагоре потурки, със сипаничево лице, с черни, мънички очички, като трънки, все ухилен, той току сновеше ту насам, ту нататък. Като додеше между делиисуфчени, той казваше: „Нашите думат, че като ви вземат нивата, ще захванат давия за гората при Кара-Орман. И тя била наша.“ После се завръщаше при саръджани и казваше: „Страшно ни се заканват ей! Щели били да чукат главите ни на камък.“ Не минаваше много, Цоню пак се озоваваше сред делиисуфчени. „Знайте ли що думат нашите? — говореше им той. — Думат: защо им е таз нива на делиисуфчени? Какво ще там, ламбени шишета ли? Или лимонтузу?“ Делиисуфчени разбираха, че саръджани ги подиграват за простотията им, и веднага им отговаряха, както си знаеха. Тогава Цоню се връщаше при своите и казваше: „Ония там ни пцуват на майка.“
— Цоньо! — скара му се най-после Къса Иван. — Какво се вреш насам-натъй като шило. Тук да си стоиш, чу ли? Стига си пускал тез фитили.
Къса Иван трябваше да въздържа и по-буйните.
— Гено, Стоиле, Русе! Стойте си на местата. Дошли сме не да се караме, а да се съдим. Трайте.
По едно време при делиисуфчени доде Петър Джумалията от Дуралии, осемдесет и повече годишен овчар, най-важният свидетел по делото. Изпървен той стоеше подпрян с две ръце на кривака си, като че беше са закрепил на три крака, но отпосле се оживи, замаха с ръка, заразправя. Саръджани искаха да чуят какво казва, не можаха да удържат любопитството си и един по един надодоха около него.
— За пътчето, каеш, Димо — говореше Джумалията. — То пътищата, да ти кажа ли аз тебе, не стоят на едно място. Таз година го гледаш ей тука е, а след пет, след десет години — няма го. Отметнало се хе, на друга страна. На, гледай, ей туй, тънкото пътче за Енидже, преди руското мурабе там ли беше? Не. Ей тук минаваше, дето сме сега.
— Че пък отде помниш толкоз, дядо Петре? — каза Апостол Авджи-Михалев. — Като че си го записал на книга.
— Аз не знам книга, аз съм без очи. Ама като е за помнене, помня. Помня, защото ей тук е Бешир ефенди пазарджишкият каймакамин, срещна Ионус-Пехливана от Шах-Вели, Голям бабаитин беше кучето, мръсуваше. Като разкопчал ония пачи на потурите си, като гащат петел. Като го видя Бешир ефенди, „тутун“! — рече на заптиетата, завалиха го, зеха му силяха и с едни ножици — Бешир ефенди ги носеше в дисагите си — изрязаха му пачите и го пуснаха. Стана, окълцан такъв смешен, тръгна си, па се обърна, напсува каймакамина и хукна да бяга. Докато заптиетата се качат на конете, той стигна ей там до яра. Там го уловиха и му вързаха ръцете наопак.