Къса Иван обясни по-добре:
— Ей там на боруна, г-н съдия. Камичката там, под гората. Крушката там, нали я виждаш, от таз крушка до гората. Туй е то!
Между две баирчинки и гората, нивата ясно се очертаваше като един жълт триъгълник. Не беше голяма, да имаше, да имаше най-много десетина декара. Гороломов се усмихна.
— Значи, за туй нищожно парче сте се опълчили едни срещу други! И какво значение има туй, че ще бъде Саръджа или на Дели-Исуф, какво значи тая дума — наше и ваше? Мислите ли, че собствеността е нещо вечно? Погледнете на държавите и ми посочете две държави с еднакъв тип управление. Най-разнообразни концепции, най-разнообразни констеляции и постройки от политически сили!
Гороломов позамълча. В тая пауза Къса Иван който отдавна се канеше да каже нещо, се обади:
— Г-н съдия! Молим! То… как да река, тъй ще е, тъй трябва да е, щом го казваш. Ний сме прости, ний сме дебели глави, че не разбираме. Да щеш, господин съдия, да приказваш по нашему, та да разбираме. А то — тъй е, как да не е тъй…
— Искам да кажа — продължи Гороломов, като изгледа строго Къса Иван, — че което е наше днес, утре може да не е. Чували ли сте какво нещо е колхоза? Утре държавата може да каже: земята е моя, аз си я вземам — вий само ще я работите. Да, така е. А туй парче? Хъм… Аз мога тая нива да я дам на Саръджа. (Делиисуфчени трепнаха.) Аз мога да я дам на Дели-Исуф (вълнението премина между саръджани). Аз мога, най-после, да я продам или да я харижа на някой сиромах. То е нищо, то е дребна работа. Важното е да има мир, важното е да се откажете от вашите закоравели понятия. Разбрахте ли?
— Аз не разбрах — рече Къса Иван.
— Ти пък! — разсърди се Гороломов. — Ти все не разбираш!
— Правото си е право, г-н съдия. Ако е за разбиране — не разбрахме, ако е за отказване — не се отказваме! Г-н съдия! Дай ми воля да кажа и аз една дума.
— Говори! — каза Гороломов.
— Не се отказваме, защо да се откажем — започна Къса Иван. — То, право е, както каза ваша милост, тъй е, земята може днес да е в едни ръце, утре в други. Попитали една нива колко стопани е променила. „Само четирийсет попа с по едно око“, рекла. Ще рече, само четирийсет попа с по едно око са я имали, а колко са били поповете с по две очи, колко са били селяните, търговците — господ знае. Та, право е туй. Пък и за нас, за хората, колко земя ни трябва за всекиго от нас; крачки надлъж и една нашир. Та тъй е, право е, докато е жив човек, не може — моето е мое, чуждото чуждо. Та и ние, господин съдия, искаме да знаем кое е наше, кое — не. Не щем помирение, искаме да се гледа делото.
Тълпата наоколо се раздвижи. Чуха се гласове:
— Искаме да се гледа делото!
— Да се питат свидетелите!
— Не щем помирение. Тук да се реши!
Със скръстени ръце, тъжно усмихнат, Гороломов почака, докато утихне глъчката.
— Значи, искате по закон? — каза той. — Добре. Нека погледнем сериозно на положението. Да се помъчим да решим въпроса, без да нарушаваме закона, или като му дадем едно малко извъртване…
Ново вълнение раздвижи селяните, Къса Иван пак дигна ръка и се накани да каже нещо. В тая минута един селянин пристигна на кон и още преди да слезе, високо съобщи:
— Съдът иде!
Най-близкият селянин до него го попита:
— Иде ли? Още двама съдии ли идат?
— Как двама. Трима са. Председателят и двама членове.
— А тоя? — каза селянинът и посочи Гороломов с очи.
— Тоя ли? Че той не е съдия. Човека си ходи по работата — застраховки прави. Ей там го чака Иван Пелтека от Чамурлии, сега приказвах с него. Г-не — обърна се весело той към Гороломов. — Намерихте събрани хора, реч държите, а? От коя сте партия?
Всички очи се обърнаха към Гороломов.
— Вярно е — каза той. — Аз не съм съдия. Аз съм Гороломов, инспектор-аквизитор на дружество „Рила“, ходя по застраховки. Но аз…
Дигна се страшна глъчка. Някои прихваха да се смеят, после отведнъж ги хващаше яд. И всички викаха:
— Не бил съдия, а?
— Че какво иска тоз чиляк. Ей, приятелю, я да слезеш оттам!
— Какво… Той с нас подиграва ли се?
— И закона щял да извърта пък…
— Виж я ти тая женка гражданска!
— Ей, г-не, не те бива за съдия! — извика Цоню Молеца и се захили. — Уволняваш се!
Гръмна смях. Дори Къса Иван, колкото и да беше добър и кротък човек, и той се позасмя и поклати глава.
Някъде по-назад се зачуха попържни и закани.
— Постоле, остави, Постоле! — викаше някой.
— Ще го оставя ли? Чакай да го науча аз него как се подиграва с хората.
Апостол Авджи-Михалев, с потъмняло от гняв лице, висок какъвто си беше, разбутваше селяните, за да си отвори път, и идеше право към Гороломов с един дълъг прът в ръцете си.