Методи се засмя, но веднага разбра, че не е уместно и че е по-добре да изкаже някак съжалението си. В това време Гороломов се дръпна две крачки назад, скръсти ръце на гърдите си с чантата наедно, усмихна се и каза:
— Мислиш, че лошо ли ми направиха? Добро ми направиха! Сега съм свободен. Ето виждаш ли я? — Той удари по чантата. — Туй ми е професията, тя ще ме храни. Днес твоя приятел Гороломов е аквизитор, агент, деятел, както щеш го кажи, на застрахователното дружество „Рила“. Отивам по селата и ще правя застраховки. Няма да остана гладен.
— Разбира се — каза Методи, — стига да си здрав.
Гороломов зае още по-театрална поза, тури пръст на устата си и сниши гласа си:
— Друго има, Методи — заговори той, — друго! Досега пишех статии, с журналистика се занимавах — вятър, ти казвам, вятър! Аз се радвам, че влизам между народа. Друго е да пишеш, друго е живото слово! Сега, нали виждаш, работата ми е такава, ще ходя от село на село. Какво ми пречи — хем ще си правя застраховките, хем ще държа сказки. Ще проповядвам! Развивам знамето, Методи! Народа ни е добър, народа ни е златен. Трябва само да се поучи, да му се посочи истинския път. Ето що трябва. Разбираш ли? Разбираш ли, Методи, какво широко поле за работа ми се отваря?
В същия миг зад тях, над главите им, градският часовник удари. И двамата погледнаха нагоре.
— Четири и четвърт — каза Гороломов. — Аз закъснях. Но какъв е тоя човек?
Горе, на самия връх на кулата, един човек, който изглеждаше да е в униформа, но разгърден и със запретнати ръце, размахваше голям чук и удряше с него по камбаната на часовника.
— Механизмът е развален — каза Методи. — Сега бай Тошо — той е пожарникар — върши тая работа. Наблюдава за пожар и, когато доде време, удря и часовете.
— Но часът е четири и четвърт, а той сега бие четири.
— Закъснял е. Сигурно е гледал нас отгоре и е закъснял. Той тъй си закъснява.
— Хубава работа! — каза Гороломов и поклати глава. — Добри кметове имате, както виждам, добри управници. Аз ще опиша това във „Фар“. Да, ще го опиша непременно. Сега да вървя, че закъснях. Прощавай, Методи!
Той се спусна надолу, все тъй бързо и с широки крачки, но още по-възбуден и по-усмихнат. Чак от ъгъла на Шадраванския площад той се обърна и извика:
— Методи! Забравих да те питам: в кое село си сега!
— В Мусу-бей — обади се отдалеч Методи.
— Ще ти дода на гости! Слушай! — Гороломов позакри устата си с ръка. — Аз нося и китарата си. Ще направим един гуляй.
— Ти само да додеш.
— Непременно! Непременно!
Малкото разстояние, което оставаше до „Пачевия хотел“, Гороломов го взема почти тичешката. Като влезе в кръчмата на хотела, той още от вратата попита:
— Симеоне! Има ли каруца за село?
Симеон се понадигна иззад тезгяха.
— За къде?
— За Каралии, за Саръджа…
— Има една за Чамурлии. Ей сега впряга. Иван Вълчев се казва, от Чамурлии. Ей сега впряга.
Гороломов веднага изскочи на двора. До срещуположната врата на хотела стоеше обърната и приготвена каруца и един селянин, наведен зад задниците на конете закачаше яновете.
— Добър вечер, бай Иване — каза Гороломов.
Селянинът, още млад човек, с червено изпечено лице, добродушен наглед, го погледна, позасмя се, но не каза нищо и продължи работата си.
— Отде пък знаеш, че се казвам Иван — каза след малко той.
— Знам. Нали си от Чамурлии? Хайде да ме закараш във ваше село.
Селянинът мълчеше.
— Аз съм сам. Нямам нищо — както ме гледаш. И ти се връщаш празен. Ще си приказваме из пътя. Ще ме закараш ли?
Иван не отговаряше, но крадешком поглеждаше Гороломова.
— Кажи де, ще ме закараш ли?
— Слаби кончетата, ваша милост.
— Не са слаби те.
— Ще товаря и сол.
— И за солта ще има място. Ще ме закараш, нали?
— Дай два пола и половина.
— Два пола и половина? Колко е то?
— Пидисе лева.
— Е, много искаш!
— Слаби кончетата, ваша милост. Пък и аз си ходя по своя работа, да речеш, че търся кирия — не търся.
— Добре, ще ти дам четирийсет лева. Два пола.
Иван се усмихваше. Не можеше да се разбере съгласен ли е, не ли. Той се качи на каруцата и пое юздите. Гороломов кипна:
— Какво, малко ли ти се виждат? Два пола!
— Хайде, хайде качвай се — засмя се Иван. — Да вървим, че окъсняхме.
„Народ! — мислеше си Гороломов, ядосан. — Доде изкараш приказка от устата му, ще прогърми и ще завали!“ — Той се върна в хотела, разплати се и след малко се върна, като носеше, освен чантата, още едно старо палто, един малък куфар и една китара в калъф. Тоя калъф беше от червен плат, като торба, набрана и стегната при дръжката на китарата. Гороломов нареди вещите си и се качи. Тогава Иван, със същата своя усмивка, която не се знаеше какво крие, подкара конете, каруцата се промъкна през вратата и затрополи надолу по улицата.