— Добре. На север, значи. Добре. Ела сега насам, гледай! — Гороломов подаде компаса към Ивана. — Виждаш ли накъде сочи?
Иван надникна.
— Накъде сочи… на нийде не сочи. То само шава.
— Шава то, но показва. Ето север, ето юг. Нататък е север, значи, натъй трябва да вървим. Карай на таз страна и ще видиш как ще намерим Чамурлии!
Иван се поподсмиваше. Все пак той намери наблизо едно тънко пътче, което отиваше по същата посока, влезе в него и удари конете. Гороломов се развесели.
— Карай, Иване, не бой се! — провикна се той. — Хората с компас в морето се оправят, че ний ли няма да се оправим тука. Карай, аз отговарям!
Иван пак шибна конете. „Ей тъй е — помисли си Гороломов, — при всеки сгоден случай трябва да им се дава по някой урок.“ Стори му се, че Иван все още се подсмива. „Смей се ти — каза си Гороломов. — Не ти мене, аз ще те заведа в селото ти.“
Вървяха по тоя път около половина час. Месецът подскочи и побеля, полето се откри надалеч. Навред — бели стърнища, бурен по синурите, а по-нататък — тънка, бяла мъгла. На едно място Иван спря: пътят се разделяше.
— Ами сега? — каза той. — Из кои път да уловим. Ех, че се объркахме! Ами сега накъде да вървим?
Зад него Гороломов завика:
— Вдясно, вдясно дръж! Все на север трябва да вървим. Аз виждам сега и полярната звезда. И компаса е в ръцете ми…
Иван не каза нищо. Той помисли, помисли, след това наистина възви надясно. Но той направи това не зарад Гороломов, а, види се, тъй беше разсъдил и решил сам. Той вече не отговаряше на Гороломов, не го и поглеждаше. Караше сега бързо, шибаше често конете и внимателно се оглеждаше на всички страни. Лицето му ставаше все по-загрижено и напрегнато. И по тоя път вървяха около половин час. Село не се виждаше. Иван пак спря, поразгледа наоколо, ослуша се. Нищо не трепваше наоколо. Също такова поле, както по-рано, също такива бели стърнища. Само месецът беше по-високо.
— Бре, да се не види макар! — изпъшка Иван.
Той пак се ослуша: нищо, нищо не се чува. Тая тишина уплаши Гороломова. Мина му през ума за разбойници. Но каквито и да са, те са хора. Плашеше го повече това смълчано поле, огряно от месеца, тихо, мъртво. Гороломов притихна и се замисли.
След малко каруцата го разтърси и той подигна очи: Иван беше оставил пътя и караше направо през нивите. След двеста-триста крачки той отново спря.
— Бре, да се не види макар! — завика той. — Каква беля ми дойде на главата. Таквоз нещо не бях изпащал. И кучета не се чуват! И овци няма!
Той завърза юздите, слезе и тръгна напред.
— Къде отиваш? — обади се Гороломов. — Ела Да видим компаса.
— Я остави таз хлопка, ваша милост! — разсърди се Иван. — Нея ще гледам аз. Конете само пяна станаха, каталяса добитъка…
Като мърмореше още нещо, само с камшика в ръка, той излезе напред, обикаля насам-нататък, отдалечи се и понякога едва-едва се мержелееше. Най-после се върна откъм друга страна, приближи се и месецът цял го огря.
— Е, какво направи? — попита Гороломов.
— Какво направих… Намерих ей тука два пътя. Не два, три пътя намерих. И колкото отиват натъй, се се приближават.
— Че какво от туй?
— Щом пътищата се приближават, влизат в село. Тук наблизо трябва да има село. Ще идем там, че сетне ще видим какво ще правим.
Иван се качи, вкара колата в един от тия пътища и удари конете. Не се мина много и изведнъж като из земята се показа село: бели къщи, огрени от месечината, хармани, градини. Видело беше като ден, но не се чуваше нищо, не лаеха кучета. Като че в селото нямаше жива душа. Каруцата навлезе в широк мегдан и само пръхтенето на уморените коне и металическите ноти от колелетата се отекваха сред мъртвата тишина. Близо до един плет, затъмнен от овошки, Иван спря.
— Хич не мога да разбера кое село е туй — каза той. — Че няма и кого да попитаме. Да има поне някой да ни оправи.
Почакаха, разгледаха наоколо: никой не се виждаше, нищо не се чуваше. Насреща се белееха къщите и стъклата на прозорците, като очи на мъртъвци лъщяха на месечината. По едно време се чу някакъв шум, нещо се обори. На двора, срещу който бяха спрели, някой навярно излезе. Иван скочи от каруцата и отиде до плета. Шумът пак се чу.
— Слушай бе, байно — започна Иван. — Я ела ни покажеш пътя. Закъсняхме, объркахме се. Ела моля ти се да ни оправиш. Ний отиваме за Чамурлии.
Никой не се обади. Но пак се обори.
— Ела де, ела — настояваше Иван. — Не е голяма работа, ще ни покажеш пътя и туйто. Аз съм от Чамурлии, возя един гражданин.
— Един народен човек, кажи — подсказа му Гороломов.
Иван замълча. Но шумът все се чуваше, като че леко подрънчаваше някаква тенекия. Гороломов погледна нататък и видя, че Иван занича през плета. Тенекията загърмя по-силно.