Сред двора още личи дупката, където момчетата са играли на челик. Близо до оградата са „къщите“ на момиченцата: наредени в кръг камъни представляват оградите, самите къщи са от пепел; покъщнината — късчета от стъкло и чинийки. Някои от кокошките на Баташки са прехвръкнали през оградата и се трупат там, дето някое дете е яло хляб. Като няма шум и вик, и косовете по покрива са по-свободни: застанали до самия край на стряхата, потрепкват с криле и пеят.
И градината диша с облекчение, живее: череши, сливи, ябълки, прецъфтели вече, подлагат на слънцето гъстите си клони и млади листа; от цъфналите салкъми като снежец се рони цвят; люляките са цъфнали, покрай оградата, на слънце, подал е месести кълнове синият крин. Тревата е избуяла, зелена, гъста. Като знаят, че сега никой не ги дебне с прашка от ластик, врабчетата цвърчат и се боричкат вътре в листака на някоя овошка, оттам падат като топка на земята, в тревата, и продължават да се хапят. По слънцето, в стопления въздух, лъкатушно прехвърча бяла пеперуда…
Градината е голяма. Особено, като се погледне под листата на дърветата, между стъблата, през сенките и огрените със слънце места, изглежда много просторна. Има и беседка, направена от клоне и покрита със сено. В дъното откъм пътя, една тясна, еднокрила врата почти цяла е заглъхнала във висок бурен. Зад тая врата се чува весел глас. Нещо се белее. Изведнъж там се появява весела, със светнало лице, учителката Ганка. Тичешката тя отива до беседката, сяда, но мястото не й харесва, връща се и се спира на една полянка, огряна със слънце.
— Тук, Фроске, тук! — вика тя. — Тук е хубаво.
Едвам сега на вратата се появява Фроса. Но Ганка не тъй лесно се запира на едно място: тича из тесните пътеки, гледа пъпките на трендафила, като ги държи между пръстите си, подскача леко, за да досегне някоя вейка, или, като се държи за стъблото на някоя овошка, върти се около нея. Фроса е уморена, равнодушна. Тя сяда на полянката, поизвръща се, за да не я грее слънцето право в лицето, и подръпва дрешката, с която е наметната.
До нея дохожда и сяда Ганка. Топлият въздух, който ги обкръжва, зеленината, тишината скоро ги разнежват. Те вече си говорят ниско и малко. Собствено говори само Ганка. От време на време Фроса я поглежда изпод око: иска й се да й се присмее, да я подиграе поне зарад глупостите, които брътви, но неволно я заглежда; каква простичка бяла блузка си е турила, нищо и никакъв парцал, а колко хубаво й стои: нежна и хубава е откритата й шия, бузите й леко са пламнали, продълговатите й черни очи горят. Колко светли, меки и гъсти са косите й! Това само младостта го притежава. А тя отзарана едва не счупи гребена: косите й са сплетени, корави като трева, обезцветени. Белите косми около ушите се увеличават. Фроса въздъхна.
Ганка все си приказваше:
— Набрали са се тетрадки от две класни, ама не ми се поглеждат. Бай Йовчо ми подметна. Не ща пък, не мога, по-хубаво да ме убият, но да не ме карат да поправям тетрадки. Тая сутрин чу ли — Даринка и Йовчо пак се караха. А знаеш ли, Фроске, кметката била в града. Нишан, арменецът, донесъл много хубави обуща. Аз ще си купя. А! една калинка! — извика тя. — Чакай, ще я питам накъде ще се оженя.
Фроса се усмихна.
— Какво ще я питаш, ти най-добре знаеш. Или ще речеш: не е един.
Малката кротка буболечица, червена, с черни капчици, като рисувана, пълзеше по ръкава на Ганка. Тя тъкмо се канеше да я вземе, да я тури на ръката си и да й каже: „Калинке, калинке, накъде ще се оженя?“ — буболечицата се спря и, преди да се разбере какво мисли да прави, отвори червената си черупчица, под нея се показаха меки крилца — и хвръкна.
— Ах, хвръкна! — извика Ганка. — Виж я, избяга проклетницата. А щях да я питам. Фроске, как мислиш ще се оженя ли скоро? Аз искам да се оженя за богат човек. Може да е по-стар, но да е богат. Не ща да тегля сиромашия.
Така тя сама си задаваше въпроси и сама им отговаряше. По едно време, както беше извърната настрана, Фроса каза:
— Лоша си ти, лоша. Не те обичам.
— Фроске! Какво приказваш? Докачам се…
— Докачай се. Аз ще ти го кажа направо: Гороломов ще доде, мислиш ли да се държиш с него, както по-рано? Гороломов за тебе е смешен, глупав, човек, който… само дрънка. Защо тогаз се занимаваш с него? Остави го. Ще ми направиш услуга. За мене Гороломов е добър, стига ми. За него аз бих се оженила…
— Но, Фроске, аз…
— А ти кокетничиш.
— Ако го погледна вече…
— Да вярвам ли?
— Няма да му продумам. Ако доде при мене, ще му обърна гръб. Пък и Дянков ще бъде тук, аз с Дянков ще приказвам. Много ми е притрябвал Гороломов. А дето говориш тъй, Фроске, докачам се. Ний вече приказвахме, аз не искам да ти преча. Ако мога, аз дори ще ти помогна. Ще видиш!