— А! То било вол! — извика Иван.
И като се обърна с лицето си към Гороломова, добави:
— Един вол се чеше на плета, а горе връз кола една тенекия дрънчи!
Гороломов се разсмя с глас, Иван, позасрамен, още се чудеше да се смее ли, или да се сърди, когато из мегданя се замярка човек, порасна, порасна и току се спря пред тях, цял бял от месечината. Един мустакат човек, наметнат с ямурлук. Въз рамото му беше преметната кримка.
— Какви хора сте вий бе? — троснато запита той.
— Добри хора.
— Като сте добри, какво търсите по туй време в село?
— А бе объркахме се — каза Иван. — Я да ни покажеш пътя. Аз съм от Чамурлии, тоз човек е от града…
— Приятелю — обади се Гороломов, — ний не сме лоши хора. Аз съм деятел на „Рила“ и…
— Деятел-мятел, рикики-микики… Питам ви аз, какво търсите у хорските къщи, а?
— Бе ти да не ни мислиш за хайдуци — разсърди се, Иван. — Казах ти, че съм от Чамурлии. Иван Вълчев, от Чамурлии.
— Ти на Вълча Пелтека син ли си?
— Негов. Хайдуци не сме.
— Хубаво, кога е тъй. Туй село е Матлъмово.
— Матлъмово! — извика Иван. Като че от очите му падна мъгла и той едвам сега позна кръчмата, портата на поп Василя, училището. А по-рано му се струваше, че това село никога не беше го виждал през живота си.
Бай Тодор Опрев, нощна стража на Матлъмово, отначало се показа лош ей тъй, колкото да се разбере, че носи и пушка. Но излезе, че той е много добър човек, разпита пътниците, разбра каква е работата. И тримата постояха тъй на месечината, побъбраха, изпушиха по една цигара. След туй бай Тодор изведе пътниците чак вън от село и ги оправи. Иван вече знаеше де е — пред него лъщеше гладък, утъпкан път, по който той много пъти беше минавал.
Щом се поотдалечиха и бай Тодор вече не се виждаше, Гороломов изведнъж започна да се смее като луд.
— А, то било вол!… А, Иване? То било вол! — едва успяваше да каже той и пак се заливаше в смях.
Иван се поразсърди.
— Смей се ти, ваша милост. Нека не бях аз да намеря пътя, че… Онази хлопчица нищо не струва… Смей се ти… Ще дадеш още два пола, конете си съсипах…
Като се насмя до насита, Гороломов усети, че му стана хладно, загърна се в палтото си и след малко задряма. Иван не се обръщаше към него и гледаше конете. Все по-надалеч и по-надалеч се отдръпваше небето, ставаше по-бистро, по-чисто, месецът грееше отвисоко. Някъде край пътя се събуждаха и отлитаха настрана чайки, прелетели насам откъм морето.
На едно място каруцата тръгна по меко, не дрънкаше и отведнъж спря. Гороломов се събуди.
— Стигнахме — каза Иван.
Виждаше се бяла къща. Един прозорец светна, след малко се отвори вратата и се показа жена.
— Иване, що си закъснял толкоз, Иване — заговори тя. — И как си карал! Ще умориш конете бе, виж каква фанара се дига от тях…
— Я недей приказва много — сопна й се Иван. — Приготви собата, че имаме гостенин.
Жената забеляза високия брадат човек, който са подаде иззад каруцата не каза нищо и влезе в къщи. Но когато след малко Гороломов беше заведен от Ивана в собата, той намери всичко готово: чиста стая, хубаво легло, приготвени завивки. Уморен беше, веднага си легна и духна лампата. През прозорците нахлу синкавата мека светлина на месеца и стените още повече се бялнах. Гороломов си спомни пътуването и му се стори, че са вървели с години. „А, то било вол!“ — пошепна си той и се затресе в леглото от смях. Огледа още веднъж стаята, лъхна го миризма на босилек и дюли. След туй се обърна настрана и затвори очи.
Кой е най-силният
Като кашляше непрекъснато, Гьорги Арнаутина, кръчмар в Чамурлии, излезе от къщи и тръгна нагоре из улицата. Всяка сутрин той минаваше все по това време и ако съседите му не го видеха, чуваха го как се дави и си мислеха, че не само тютюнът, но и ракията ще да е причина на тая лоша кашлица. Горе на баира Арнаутина се спря да си отдъхне, извади от пояса си голям липискански пош, избърса челото си, изтри и насълзените си очи. Той беше едър човек, още по-едър изглеждаше в непроменената си носия на костурчанец: черни дънести потури, морав пояс, въз плещите — къса аба. И личен, представителен човек беше: тежък, важен, защото не беше само кръчмар, а и най-богатият човек в селото, с кръгло охранено лице, покрито като със скреж от ниско набола брада. Онзи, който го видеше отблизо, щеше да забележи, че лицето му не е толкоз пълно, колкото подпухнало, жълто и безкръвно като пръст, Някаква скрита болест разяждаше вече това огромно тяло, но при все туй Арнаутина запазваше още бодростта си и коравия си дух.
След още няколко пристъпа на кашлицата, той най-после се поуспокои, мушна поша в пояса си и погледна наоколо. На тая страна, отдето беше дошел, освен няколко къщи, нищо друго не се виждаше — селото потъваше в дола. Но насреща, напреки по стръмнината, се виждаха скали, сиви, напръскани с черно, нацецени по такъв начин с черни пукнатини, че приличаха на блокове от някакъв градеж. Четирийсет години как Арнаутина живееше в това село, окото му беше свикнало с чистите зелени поляни, че тия скали винаги му се виждаха нещо чуждо и необикновено. Отсамната страна на дола беше по-полегата и в тая посока растеше и селото. Зад краищата на градините които попълзяваха доста нагоре, се виждаше зелена поляна, а зад нея — ниска оредяла гора. Арнаутина поразгледа и времето: равни тъмносини облаци бавно вървяха от запад на изток и макар тук-таме да бяха разкъсани, други по-тъмни се задаваха. Между пожълтелите върхове на гората се събираше синкава мъгла като дим. Беше топло, нямаше вятър — можеше да вали.