— Ка-ка-руцата.
— И каруцата е там. Нов живот, Иване, нов живот. — Като поотмина Иван, Гороломов каза: — Уплашил се сиромахът. А пък беше ги оставил и отиде да приказва. Както и да е. Свърши се с добро и туй е главното…
Те се върнаха към училището, влязоха в градината и седнаха на беседката. Гороломов скоро се съвзе и забрави всичко. Той се развесели, разправяше къде бил, как прекарал. Разправи дори и случката с Гьоч Коля в Конак, но не каза, че Гьоч Кольо го надвил, а той бил надвил него.
— Разсърдих се, знайте, хванах го през кръста и го тръшнах на земята. На ти, казах, като искаш да се бориш.
— Но какво чуваме, г-н Гороломов — каза Ганка, — вие щели сте да се кандидатирате за народен представител?
— Поздравляваме ви — каза Фроса.
— Да, има такова нещо. Молиха ме, молиха ме, приех. Какво да ги правя, приятелите ми настояват. Да, това е истина — каза Гороломов, като поклати глава и прекара пръсти през косата си. — Истина е, истина е и туй, знайте, ми създава сериозни грижи. Защото аз не искам да бъда само депутат за форма — „бир тук, бир наполеон!“, както казваха едно време за депутатите турци.
— Какво е то? — попита Ганка.
— То ще рече… Ще рече, нищо да не работиш, да не вземаш думата, да не се изкачиш на трибуната, да не си изпълниш дълга. А като вземат да проверяват кой присъствува, да си дигнеш ръката и да кажеш: тук. След туй ще ти платят дневните — един наполеон! Един наполеон тогаз бяха много пари. Аз имам друго мнение за депутатския мандат. Отговорности… дълг… Мене, както знаете, много ме занимава моралната криза. Положението на България е най-лошо от гледна точка на морала. Продънени в моралната основа, на която трябва да лежи нашата държава, всичко по-нататък може да рухне.
— Така е… Така е — потвърдяваше Фроса, като гледаше Гороломова с пламнали очи.
— Вие знаете — продължи Гороломов, — че е имало големи империи, които са достигнали до широки територии, до големи икономически блага, но когато у тях моралната основа е рухвала, когато себеуважението е рухвало, когато са започвали да виждат един в други не човеци, а зверове, тия империи са пропадали…
— Колко вярно… как хубаво говорите! — каза Фроса. — Нещо такова аз бях чела в „Белите лилии“ от Григорий Петров.
— Но какво мислите да правите? — попита Ганка.
— Много работи. Всичко. Но най-напред да се изкорени това ужасно зло, което се казва рушветчилък. Вие знайте ли, че тия дни около мене се разигра една подобна афера. Един вагабонтин, един изнудвач, бил механик някакъв в една воденица, а се представи за фелдшер и под носа ми вземаше рушвет. Аз, знайте, съм възмутен. Взех му името, ще видя. Не, таз отровна мушица, рушветчийството, трябва да се треби. Съвестта за нея е като електрическа светлина, от която тя бяга.
Те станаха и взеха да се разхождат из градината.
— А за нас, г-н Гороломов — каза Ганка — за учителите какво ще направите?
— Всичко. Подобрение на заплатите, стабилитет. Всеки учител да се назначава, както прилича, не различни там биволици за рушвет. И главното: стабилитет.
— Общинското възнаграждение да се плаща редовно — обади се Фроса.
— Всичко, всичко. Аз съм бил учител, аз зная. Какво е учителят? — Фар. Народен просветител. Всичко, всичко трябва да се направи за него, не ми говорете, аз зная.
Ганка се наведе и откъсна една пъпка трендафил.
— Тогаз… ето туй в знак на благодарност. Чакайте, аз ще ви накича…
Тя туряше сръчно трендафила в петелката на палтото на Гороломова, а той, смутен от близостта й, от хубавото й лице, от черните й светли очи, които го гледаха съвсем отблизо, повтаряше:
— Благодаря… Благодаря…
По тясната пътечка не можеха да вървят повече от двама души и напред Гороломов вървеше с Ганка. Фроса остана назад. И без туй говореше повече Ганка. Тя ставаше все по-весела, по-жива, шегуваше се свободно с Гороломова, смееше се. Фроса сви устни и замълча.
Едно облаче затули слънцето и, както става пролетно време, изведнъж повя хладен вятър. Ганка потръпна и поприбра яката на блузката си.
— Хладно ми е — каза тя. — Не си взех шала.
Веднага Гороломов съблече пардесюто си и го наметна на Ганка. Отначало тя не искаше, но после се съгласи. Те пак тръгнаха напред, но забелязаха, че Фроса не ги следва. Ганка се обърна: Фроса гледаше настрана, навъсена. Изведнъж, като се извъртя, тя тръгна към вратата на градината.
— Фроске! — извика й Ганка, като се върна.
— Почакайте — каза нисичко Гороломов. — Искам да ви кажа нещо.
— После… После ще ми кажете — също тъй нисичко, като беше се извърнала, каза Ганка. — После ще ми кажете… Довечера. — И като поотстрани Гороломова, за да мине, тя се затича подир Фроса, стигна я и я прегърна през рамо. Фроса се върна, но между нея и Ганка се започна дълго обяснение. Като не искаше да им бърка и като се досещаше за какво говорят, Гороломов реши да отиде в общината, на две крачки от училището. При вратата той срещна лесничея Дянков и поручик Панков. Това го накара да бърза още повече. След малко, когато Пищялов доде при него, той го намери преоблечен в друг костюм, вчесан, напарфюмиран.