— Умно момче… добър адвокатин е тоз Радков — казваха селяните. — Дай му каквото щеш дело — ще го спечели. Ама той е юрист, затуй…
Искаха да кажат, че адвокати можеше да има много, но не всеки адвокат е юрист. Мъглов допущаше, че сам Радков разправя тия глупости на селяните. Както и да е, той не му завиждаше, че ще забогатее, лошото беше, че в същото време Радков печелеше и връзки, и влияние. Неотдавна, като млада надеждна сила, приеха го в партията. Веднага той се обяви шеф на „младите“. Старите, според него, трябвало да си вървят „да пишат мемоарите си“. Не стига това: доде ред да се посочат кандидати за народни представители, Радков заяви, че се цепи, и постави кандидатурата си срещу неговата, на Мъглов. Щеше ли да спечели? Малко надежда имаше.
„Не ще те огрее, младо момче — мислеше си все тъй подигравателно Мъглов. — Стар партизански вълк е бай ти Стоян Мъглов, ще те изяде! Няма да спечелиш, само дето ми отваряш работа.“
Мъглов доде пред бюрото си, но не седна, а прав запрелистя разни книжа. Както стоеше, като че беше се приготвил за борба. Главата му горе на темето беше стеснена като захлюпаче, но надолу се разширяваше, още по-дебела ставаше шията, с гънки отзад, с гуша отпред. Мъглов имаше синкави очи с остър, недоверчив поглед, гъсти вежди, не твърде големи мустаци, попъстрени. Сивият му жакет, закопчан най-горе на едно копче, се разделяше настрани около издутия му корем. Възнисък, краката му приличаха на два стълба, широки горе и долу, с надиплени крачоли. Пълен, тежък, почти четвъртит, той имаше нещо тромаво и мечешко във фигурата си, но беше жив, пъргав, готов за най-трудната работа, пълен със сили.
На тия свои неизчерпаеми сили той дължеше всичко, което имаше днес. Преди трийсет години, млад, беден, с изтрити дрешки, той дойде като съдебен пристав. Селяните го гонеха с брадви от дворовете си. Той стана адвокат и като от земята изникнаха: фабрика за тухли в града, воденица в едно село, чифлик в друго и още къщи, дюкяни, фурни и ханища в града. За него казваха: „Мъглов има трийсет и два ключа“, т.е. притежаваше трийсет и две сгради. Все тичаше, все се бореше с някого, все имаше някой хитро скроен план. Веднъж или дваж в годината той като че махваше ръка на всичко, влизаше в някоя механа и пиеше с когото се случи. Свиреха му банди, играеха му кючеци. Той имаше кротко пиянство — гледаше с полуспуснати клепачи, усмихваше се и теглеше мустака си. Искаше да му свирят все „чорбаджийското“ хоро и поради пълнотата си не тропаше, а само попригъваше краката си и викаше: „Друс! Друс! Друс!“
Тъй като, ако не беше народен представител, той биваше кмет, отиваше пиян в пожарната команда и произвеждаше „тревога“. Или пък се озовеше на някоя работнишка вечеринка и тъй като беше добродушно размекнат и щедър, младежите го приемаха добре, а на веселата поща младите работнички му пишеха картички с адрес: „На най-младия социалист, другаря Стоян Мъглов“. Ставаше голям смях в салона.
На другия ден той изтрезняваше, наддаваше на някой търг, устройваше някое предприятие и, като че да нямаше какво да яде, гледаше да спечели на всяка цена и с всички средства.
„Юрист! Само той е юрист! — мислеше си той за Радков. — И разправял човекът, че само прави дела приемал да защищава. С морал бил. А ний, значи, сме неморални, а? Пусто дърво! Пусто дърво неокастрено!“
Двама селяни се показаха на улицата и, с дигнати глави, гледаха ту неговия надпис, ту надписа на Радко?.
— Търсят де пише „юрист“ — каза си Мъглов и поклати глава. Селяните влязоха в писалището на Радков.
Но и в неговото писалище след малко надникна ухилен един селянин.
— О, бай Василе! Ела де, ела! — покани го Мъглов, като го позна. — Влез де, какво надничаш като… Седни. Какво ходиш?
— Добър ти ден! — каза селянинът, сне калпака си и с едната ръка го удари в дланта на другата. — Какво ходя ли? Ходя и аз, разтакам се… — Изведнъж й престана да се усмихва, сбърчи гневно лицето си и вика: — Бе оня вагабонтин, Илия Дочкин, прякор има той, казват му Гинигащи, ще го съдя! Помирили се бяхме уж, ама не може, вит човек, ще го съдя…
— Разбира се, че ще го съдиш — каза Мъглов.
— Той е един такъв, как да ти кажа, луд човек. Вземе, казват женурята, та събере и навие рогозката, изправи я до вратата, па се скрие в нея и като доде жена му, драще отвътре и мучи, та да я плаши. Ей такъв е… Лови гущери и змии, ще ти поиска табакерата уж да си направи цигара, а ще ти пусне някое змийче… Ей такъв е. Той на мене що пакости ми е правил. Утрепа ми едно прасе, простих му, липса ми една гъска, той я изяде, познах перушината зад къщата му, пак му простих. Сега, влязла биволицата ми в градината му, а той взема брадвата и я разсича, тук, на хълбока… Ще го съдя.