Задъхан, Гороломов спря, дръпна кърпичката си от предния си джоб и я натисна връз изпотеното си чело. Гневът му се не успокояваше, а растеше.
Селяните мълчаха. И докато отначало бяха само учудени, после развеселени и дори наклонни да признаят, че гражданинът има право, последните думи на Гороломов ги удариха като бич, ядосаха ги, нещо закипя в душите им, стиснаха зъби, пред очите им взе да причернява. И отзад някои завикаха:
— Кой си ти бе? Де се намираш? Я да слизаш оттам!
— Ти ли ще ни забраняваш? Не щем ум ний…
— Горите са наши…
— Ний ги сечем, ний ги пазим.
— Я да се махваш оттам! Слизай!
— Долу! Долу! Долу! — завикаха всички.
Гороломов не се уплаши. Почака да утихнат и реши да премине към втората част на речта си. „Сега ще почна с добро, с кротко, помисли си той. Нищо, че досега ги ругах, хората стават по-добри приятели, след като са били скарани.“ И, като поприглади с ръка косата си, той започна с по-топъл и по-отпаднал глас:
— Някои чакат да се разрасне злото, че тогава да го лекуват, т.е. чакат да излезе змията вън, че вън да я трепят. Няма нужда да се трепе змията, ний можем да я превърнем на агне. Достатъчно е таз змия да се упои със серума на истината…
Един извика отзад:
— Сега пък за змии… На змии ни прави. Смъкнете го!
— Долу! Долу! — завикаха всички. — Ху! Ху! Хууу!
Тълпата селяни надоде, сгъсти се, заобиколи чешмата. Виждаха се гневни лица, зли очи, отворени уста, които викат.
Гороломов се дръпна по-навътре на плочата. Тъкмо в тая минута бежешката пристигнаха двамата стражари. Те не знаеха какво беше станало, но виждаха, че събранието, което те с такъв труд бяха подготвили, друг беше го превзел и говореше.
— Кой стреля? — викаше Батешков. — Кой стреля преди малко?
— Оня там, на чешмата. Той стреля.
— Господине, защо стреляте? Дайте си револвера, слезте!
Гороломов се дръпна още по-навътре. Стражарите заобиколиха от другата страна — Гороломов избяга на другия край. Но селяните надодоха и заградиха плочата. Гороломов бягаше насам-нататък, а десетина ръце се протягаха да го хванат. Гороломов подскачаше, риташе, правеше разни движения, като акробат, за да избегне.
— Чакайте! Вий не ме разбрахте! — викаше той. — Чакайте да ви обясня! Друго исках да кажа…
Единият стражар успя да го хване за крака и го задърпа, Гороломов легна на плочата и се залови с две ръце за ръба. Отчаян не толкоз задето си служеха с такова грубо насилие спрямо него, а че не бяха го разбрали и не бяха го оставили да се доизкаже, той изпадна в остра, нервна сръдня, като дете, зарита, захапа, удари едного с крака си по гърдите, разкървави носа на други. Селяните се ядосаха, сграбчиха го здраво, откопчиха един по един пръстите му от плочата и го свалиха. Стражарите го взеха под мишниците и го поведоха.
— Вий не знайте кой съм!… Вий после ще ме търсите… Аз исках да кажа… — викаше Гороломов с разчорлена коса. Един селянин се затича подир него, за да му подаде шапката.
Селяните гълчаха, смееха се. И доста късно забелязаха, че на пътя, отвъд вадата, беше се спрял файтон, с бяла покривка, метната отзад. Едно хубаво момиче, гражданка, станала права на файтона, беше гледала, както се вижда, какво става. И уплаха, и учудване имаше на лицето й. Въз черните й коси, турена настрана, се червенееше малка шапчица. Долу във файтона седеше едър, пълен човек с издути рамене. Селяните познаха Мъглова.
Зазвъниха звънците и файтонът бавно доде пред кръчмата. Мъглов слезе, заобиколиха го селяните, отвсякъде се чуваше: „Добре дошел! Добре дошел!“ И едни през други, като пресрещаха и кръстосваха ръцете си, селяните се здрависваха с него.
— Е, какво има? Какво ви говори тоя? — каза Мъглов. Той беше познал Гороломова.
— Остави го, луд човек… Да не можем, дето се вика, една клечка да си отсечем от гората. Глави да сече…
— Глоби трябва, казва, затвор трябва.
Мъглов се смееше.
— Какво ще кажеш, бай Стояне — каза Делю, кметският наместник, млад, черноок селянин, — в училището ли да отидем, или…
— Какво ще правим в училището? Елате тук в кръчмата да се видим и да се почерпим. Аз бързам, отивам на воденицата.
Влязоха в кръчмата. И отведнъж всички маси се изпълниха с чаши, с шишета вино. Пак заразправяха за Гороломов, за речта му, как бяха го смъкнали от плочата, какво беше казал…
— Слушайте пък аз какво ще ви кажа — рече Мъглов. Настъпи тишина, за да се чуе какво щеше да каже. Бавно, като отделяше една дума от друга и като махаше с топорлачестата си ръка с изправен показалец, Мъглов каза: — Както един стопанин, като влезе в градината си, може да си откъсне, което цвете обича, така и вие може да си отсечете, което дърво искате. Гората е ваша.