Селяните се усмихнаха, влага светна в очите им.
— Че тъй… право е… — каза един. — Ама, г-н Мъглов, ний само не сечем гората, ний я и пазим. Как тъй? Кога я сечем, сечем я чак отдолу, наравно със земята, чистим я, редим я като лозе. Те ония предприемачите, те съсипват гората. Ний я сечем, ама ний я и пазим!
— То се знае — потвърди Мъглов. — В старо село нов закон ще ми изкарва сега г-н Гороломов. Ако гледаш името му, кой знай колко гори е съсипал той…
Мъглов поразходи очите си между селяните, съзря един рус, широкоплещест селянин, повика го с пръст и отиде с него настрана, зад тезгяха. Там той му пришепна ниско на ухото:
— Бай Железе, вашето дело — за крадените шишета де, дето обвиняват твоите момчета, тъй си стои. Една дума от мене, ще го турят под миндеря. Ама ти държиш цялата ваша махала, искам да гласувате до един за мене.
— Добре, г-н Мъглов, добре — шепнеше селянинът. — Ще бъде! Речено, свършено. Ще бъде!
Тежко, като влачеше дебелите си крака, Мъглов доде на мястото си.
— Гороломов ще ми става народен представител! И онзи, докторът, Радков. То с приказки не става. Не е да дрънкаш китара. Те, знаеш ли, с устата си птички ловят. Държава се управлява мъчно. Всеки не може да управлява държава. Радославе, я дай още вино! Хайде, че аз на воденицата си ще ходя…
Мъглов пълнеше чашите на близките до себе си, но не забравяше и своята. Той си изпиваше наведнъж чашата, без да се намръщи, а след туй цъкаше с устни и потегляше мустака си.
Острите му синкави очи изпод надвисналите вежди отново огледаха селяните. Той повика друг селянин, стар, с опадали предни зъби, сух, кьосав и с него отиде зад тезгяха. Тоя път Мъглов шепнеше много ниско и само от време на време се чуваше някоя дума.
— Мъчно е… Министра… Като му намалят сега две-три години, после… Аз ще видя… Изборите идат, ти…
Селянинът беше турил ръка на сърцето си, слушаше и клатеше глава:
— Тъй, тъй… Тъй, бай Стоене… тъй, тъй…
Мъглов го остави да си иде, а повика Деля, кметския наместник. Колкото и да беше държелив, виното беше оказало действието си. Той беше бутнал белия си каскет назад, гледаше лукаво с полуспуснати клепачи. Събуждаха се вече у него ония сили, които го караха да се запива по кръчмите, да дига пожарната команда по тревога и да ходи по работнишките вечеринки.
— Кмете, ела тук, имам да ти кажа нещо — започна Мъглов. — Слушай, запиши си какво ще ти кажа. От понеделник нататък, чак до изборите, моята воденица ще мели на всички без уем, разбираш ли, без уем. Кажи на народа, да върви да си мели, особено бедните. Само, кмете, опичай си ума, да ги вържеш добре… Всеки, разбираш ли, ще гласува за мене…
— Добре, бай Стоене — каза Делю. — Браво! Ето народен човек! Ще отидат хората да си смелят, как да не отидат. Аз ще я наредя, аз знам…
— А пък за нас, за тебе и някои приятели, ще заколя две теленца. Ще похапнем и ще пийнем на воденицата. Само, разбираш ли, внимавай!
— Знам, бай Стоене, знам.
— Да не изгубим изборите… Да не се засрамим…
Делю сложи приятелски ръката си върху рамото на Мъглов.
— Холан, бай Стоене, ти ще изгубиш изборите. Ти? Ти вече си им нагласил клопките…
Мъглов се подсмиваше и теглеше мустака си.
— Помниш ли една година, на едни избори, оня, Янаки Ганев от Каралез, дружбашът, и той беше се кандидатирал срещу тебе. Имаше един много хубав кон, с него обикаляше селата. И какво? Тъкмо срещу избора откраднаха му коня. Човекът ще си изгуби ума — до избор ли му е. А бай Стоян в туй време си нареди работата, изтъка си платното… А? Бай Стоене?
Мъглов го гледаше с полуспуснати клепачи, усмихнат.
— А след избора Янаки си намери коня, пуснали го в ливадата му, нали тъй беше?
— Внимавай, ти казвам — рече Мъглов. — И тъй: да вървят да си мелят, без уем. Но…
— Е, бай Стоене, като че не се знаем. Друг човек не ни трябва нас, ний от тебе сме видели добро, тебе знаем… Цялото село ще гласуваме за тебе, да нямаш страх. Туй го искай от мене, аз отговарям.
— Добре, добре. Пък ние ще се съберем на воденицата. Две теленца, големички… Приятели само…
Мъглов вече не седна, а взе да си взема сбогом със селяните. Но поръча още вино, да пият, както каза сам, след него.
Вън, като седна във файтона, селяните го заобиколиха. Емилия, като виждаше благоразположението на селяните към баща й, се усмихваше, а когато файтонът потегли и селяните завикаха: „Със здраве! На добър ви час!“ — тя весело кимаше с глава ту на една, ту на друга страна.
— Виждаш ли, Миче, какви хора — каза Мъглов. — Славен народ!
Селяните още стояха пред кръчмата. Звънчетата на файтона като че се давеха в подигнатия прах, от файтона се виждаше само бялата покривка отзад. Скоро и тя се закри.