Арнаутина прекоси през пътя и влезе в кръчмата си. Момчето беше станало рано, приметено беше и чисто, още по-чисти бяха и светеха шишетата на тезгяха, накъдето гледаше Арнаутина. Една мисъл стоеше като закована в ума му: да иде да грабне шишето с ракията и да пие. И той — по-рано или по-късно — щеше да пие. Той не криеше това — всички знаеха, че кръчмата е повече за него, отколкото за мющериите му. Но все пак беше още рано, никой не беше стъпял в кръчмата, пък колкото и да е, срамуваше се и от момчето.
За да се поразвлече, Арнаутина отиде до прозореца и погледна навън: долу, по-ниско, отколкото беше кръчмата, се виждаше дворът на неговия едноименник, поп Гьоргя. Попадията, широка и пълна жена, шеташе около вратата на избата, слугата стягаше колата, а друга една жена в някаква чудновата и шарена риза стоеше гърбом на чардака. Докато Арнаутина мислеше коя ще е тая жена, тя се обърна и той видя брадатото и черно лице на поп Гьоргя.
— Ух, да те убий господ! — промърмори Арнаутина като си спомни, че и друг път беше виждал попа с тая риза. — Скъперника, със скъперник! Няма да даде там някой лев да си купи платно като хората, ами взел, че си ушил нощница от пешкирите, дето му ги давали по сватби и по кръщеня. Напъстрил се с черно и жълто като дъждовник!
В друг двор Арнаутина видя жената на Иван Вълчев, прегърнала в ръцете си една кокошка. Докато свари да погледне още веднъж — кокошката вече скачаше заклана около Иваница.
— Браво, Иване, браво, болерино! — пошепна си Арнаутина. — Виж го ти — в делник кокошка ще яде!…
Но ето, че се показа Иван наедно с някакъв гражданин, висок, с черна брада.
„За гостенина ще е кокошката“ — помисли си Арнаутина и гледа подир Ивана и гражданина, докато влязоха в къщи.
Може би Арнаутина щеше да постои повече на прозореца и щеше да се позалиса, но отсреща се зададе зет му, учителят Петър. Той отиваше на училище и нито когато беше далеч, нито когато доде по-близо — погледна към кръчмата: беше зле с дяда си и се съдеше с него за наследство.
— Ей го, ей го… моя зет, писания ми зет, златния ми зет!… — замърмори Арнаутина. — Вълци и мечки да те ядат тебе! Ме изяде! Ми изгори душата!
Силна болка се спусна от главата му към челото, притъмня му, ръцете му затрепераха.
— Танасе! — извика той на момчето. — Я търчи у дома. Кажи на баба си Гергевица да заколи едно пиле. Само Иван, наш Иван, на Пелтека син му, няма да яде кокошки. И ний имаме. Хайде, търчи!
Не му беше за яденето — като всички, които пият ракия, той малко ядеше, — а гледаше да остане самичък. Щом момчето се изгуби, той мина и застана от вътре зад тезгяха. Наслаждението, което го чакаше, караше да не бърза. Развесели се, лицето му светна. Бавно остави цигарата си с дългото цигаре настрана, бавно развърза кесията си от син плат, превървена на гайтан през шията му.
— Добрутро, тезгях! — рече. — Имаш ли сефте?
— Нямам — отговори тезгяхът. (Отговори зарад него Арнаутина.)
— Дай ми тогаз една ракия! — Той хвърли два лева на тезгяха и ги хвърли по такъв начин, както ги хвърля човек, който ги дава от сърце. След туй взе шишето, наля си една доста големичка чаша с ракия и я изпи.
— Дай сега пък от мене! — каза той и си наля още една, после — още една.
Той изчисти тезгях — не се боеше от никого, но на, такъв му беше обичаят, — след туй седна на пейката близо до огнището, направи си нова цигара и запуши. Приятна топлина се разливаше навред по тялото му, лицето му се избистри, ръцете му вече не трепереха. Тъкмо в тая минута момчето се върна.
— Защо бързаш толкоз, олум, защо се мориш? — обърна се той бащински към него. — Ранко е още, няма работа. Е, що каза баба ти Гергевица?
— Каза, че ще заколи.
— Арно, арно. Направи ми едно кафе, Танасчо.