— Няма да ти дам ръка, другарю Гороломов. Изцапан съм.
— Как е положението? Как сме?
— Положението… иди го виж! — каза някак равнодушно Пищялов и посочи към училището. — От тая сутрин я има, я няма пет души да са гласували за нас. Това е то положението. Фертик! Ето на, аз си прибирам чуковете и ще си ходя.
— Как тъй? — учуди се Гороломов. — Отде знаеш, кой за кого е гласувал, нали има тайна стаичка?
— Тайна стаичка. Вятър, другарю Гороломов, вятър! Ти остави туй, ами аз се питам, кой дявол ме караше да се залавям с политика, с избори. А бе, човече, продавай си моливи, перца, тетрадки. Ако не тече, капи. Има хляб, стой си, мирувай.
— Е, Пищялов, и ти! — —
— А туй туй — каза Пищялов и замърда два пръста както се броят пари — париците, парите, дето ги похарчихме, кой ще ми ги даде?
— А! Мъглов тука — каза Гороломов — — — —
Отсреща, от другия край на мегдана, идеше Мъглов. Вървеше бавно, тежко, изглеждаше важен. Белият му каскет — доста накриво, на петелката на сивия му костюм беше закачена червена роза. Той се спря, защото при него дойде един стражар и, като изкозирува, пришепна нещо. Мъглов, без да го гледа, му каза нещо. Стражарят бързо се повърна към селото.
Усмихнат, Мъглов спря пак очи на Гороломо в. Двама селяни, които бяха седнали до оградата, бързо станаха на крака.
— Как си, колега, как си? — каза Мъглов на минаване край Гороломов, но без да се отбие при него. — Казват, че имало много червени бюлетини. Валяло дъжд от червени бюлетини.
— После ще видим! — отвърна гордо Гороломов.
Той вече не гледаше Мъглова, а гледаше купчината, които идеха. Гороломов позна, че е лесничея Дянков с четирма горски стражари. Той почака да додат и каза:
— Какво търси горската стража в село? Туй гора ли е? Или правите избори?
— Случайно минаваме — каза Дянков.
— Случайно! Знам аз, господин Дянков, колко е случайно. Протестирам и ще се оплача. Още сега ще се оплача!
И Гороломов извади бележника си и взе да пише бърза телеграма. Пищялов сви устни и махна с ръка, като че искаше да каже: Празна работа! Нищо не помага! И като се наведе, взе да завива някакъв винт на колелото си.
Таксито на Гороломов запуши пак, излезе от Кара Пелит пъргаво, заизвива и запрепуска из пътя. Седнал отзад, облакътен на меките възглавници, Гороломов — — — — си мислеше нещо. Намираше, че Пищялов е паднал духом и гледа прекалено черно на нещата. Друго нещо е Ряпов. Ряпов е смел, Ряпов е борец. Все пак съмнението, ако и отдалеч, облъхна Гороломов. Той си спомни за големите тълпи, които беше видял да отиват със знаме, с музика да гласуват. Какво ще бъде, ако отиде при тях да им държи реч, да ги убеди, да ги увлече, да ги поведе право към урните! Вестниците ще пишат: Изборът беше — но — със своето красноречие… Да! Това е възможно. Това може да стане! Народа е като гора — вълнува се от който вятър завее.
Тъкмо в тоя миг се чу голям шум. Гороломов погледна отвъд дола, на баиря — — — — голяма тълпа хора, гъсти редове, бяло, черно, като мравуняк. — — — — — — Толкова много хора Гороломов не очакваше да види. — — — — — — Помежду провиквания някои пееха — — — — — — — ясно се чу гайда.
Ето случай, за който си мислеше Гороломов. Той искаше да върви нататък, но таксито неочаквано спря. Той видя на другата страна — — че стои Йовчо. Гороломов се подвоуми: да слезе ли да види Ганка или да върви, където — — — го вика дългът му. „Само за минутка“ — каза си той и скочи от таксито.
Ганка не го очакваше, смути се, позачерви се, но затуй стана още по-хубава. Смущението й Гороломов взе за добър знак.
— Заповядайте — каза Ганка. — У нас е тъй неразтребено. Аз не знаех. Седнете, господин Гороломов.
— Не, няма да седна, само тъй за минутка. Днес, знайте, е решително сражение със съдбата ни… Вие сами ли сте?
— Не. Фроса влезе при Даринка. Но седнете, не стойте на крака. Ще доде и Фроса.
Гороломов седна. Каквото и да става, той не може да не гледа Ганка, която му се вижда тъй хубава. — — — — — — Тясното — — чело под тъмнокестенявите коси изглеждаше чисто, мраморно бяло — — — — — — — Черните й очи светеха и се усмихваха. Долната устна беше влажна и червена. Ако и да не беше от срамежливите, тя все се свенеше. Гороломов беше стар ерген и в това виждаше нови надежди за себе си.
— Искате ли да видите Фроса? — каза Ганка. — Да я повикам.
— Не, няма нужда. Не я безпокойте. Ще поседим двама. Двама не искате ли да говорим?
— Защо не!
— Аз и без това искам, мислех нещо да ви кажа — каза Гороломов. Ганка се позасмя и наведе очи.
— Не може ли да се срещнем с вас?
— — — — — — — — — — — — — — —