— Насаме да се срещнем — каза Ганка. — Това [ще] прави впечатление.
— — — — — — — — — — —
Ганка — — погледна Гороломов, сведе очи и каза:
— Да, искам. Но аз не мога да се отделя, Фроса е тук. Но слушайте какво… Тя искаше да — — — — Но ще намеря удобно време. Аз ще ви пратя записка. Обещайте, че щом я получите, където и да сте, ще дойдете.
— Разбира се, разбира се — зарадва се Гороломов. Ще дойда, където и да съм, ще дойда.
Отвън се чу гласа на Фроса:
— Кой е там, Ганке? — —
— Трябва да отида — каза Ганка. — До виждане.
Тя изтича навън. Гороломов поиска да я чака, после разбра, че най-добре е да си отиде. Зарадван, горд, той се почувствува по-смел от когато и да било, седна на таксито, сам се засмя и заповяда на шофьора да кара.
В това време множеството беше се спуснало долу в селото. Не се чуваха ни гайди, ни тъпани. Не се виждаше нищо, защото дългия ред от върби покрай реката не позволяваше да се види, какво има отвъд тях. Но като мина мостчето и зави към Славювата кръчма, Гороломов видя всички тия селяни, които бяха слезли от баиря — — — — — — — — Едни бяха насядали на сянка под върбите, други събрани на куп приказваха, но сега се спуснаха към кладенеца. Беше голяма жега, печеше слънце. От мостчето до Славювата кръчма имаше три кладенци с чекръци. Те не се виждаха хора.
— Брей, жаден народ! — каза някой там. — Водата се размъти, свършва се!
На други кладенци се караха —
— Стига си пил като жаба, бе! Дай други да пият!
Всички бяха черни, лъснати от пот, разгърдени, с разтворени ръкави, с жилести космати ръце.
С бавен ход, леко — като уморена живина, машината на Гороломов премина от единия край до другия това множество. Той гледаше този почернял як народ и готвеше на ум речта си.
Гороломов не можа да познае, че всички тия селяни бяха бановци. Щом той мина, след него се чу:
— Не е ли тоя, дето искаше да ни дави?
— Сватанак, брадата виж, брадата. Вароломов!
— Да сме станели на риба, а?
— Този ли е? Този е, значи. Бре!
На другата страна пред Славювата кръчма, сега затворена, бяха се спрели няколко души чамурлийци между тях Георги Арнаутина. Едрият костурчанец с надиплените си потури от чер позеленял сатен, със сребърен кордон на часовника си, прекаран през шията му, жълт, подпухнал, стърчи като дъб над другите чамурлийци. Гороломов слезе от таксито.
— О, господин Гороломов, дека ходи, що чиниш? Ела, бре сине, ела да се видим — посрещна го Арнаутина. Но Гороломов едва се ръкува с него, обърна се и тръгна към бановци. Те бяха се разделили — като кога се роят пчели. Гороломов направи десетина крачки към тях и се спря. Десният му крак силно трепереше.
— Братя! Българи! — извика той, колкото глас имаше. — Тук пред вас стои един от ония, които…
— Долу-у-у, долу-у-у — чу се откъм другата страна и заглуши гласа му.
Гороломов направи още няколко крачки напред. Сега няколко камъка като зърната на градушка подскачаха около него.
— Господине, остави ги, ела тук! — вика Арнаутина.
Гороломов извика по-силно:
— Братя! Дайте ми вашето доверие, аз ще направя всичко, за да…
Отсреща се дигна цяла буря:
— Долу-у-у! Долу-у-у! — И падаха камъни. Гороломов вика:
— Слушайте, оставете ме да говоря. Ако е за езерото, аз ще ви обясня.
— Долу-у-у! Долу-у-у!
Както стоеше сам, отведнъж Гороломов се поолюля, падна най-напред на колене, после на цялата си страна. Един камък беше го улучил над челото. Едър, разтревожен, Арнаутина се спусна към него.
— Що фърляте бре, айдути! — извика той дрезгаво. — Убихте човека!
Той се наведе и подигна Гороломов:
— Ела, сине, ела, златен! Не бой се, ке ти мине. Ела, златен, ела!
Като го крепеше, той доведе Гороломов в Славювия двор. От някъде, през други дворове, с изплашено лице пристигна фелдшера с кожена чанта през рамо, с — червен кръст. Той превърза Гороломова и тъй като раната му се видя доста тежка, изпрати [го] на часа с таксито му в болницата в града.