Селяните го гледаха, без да продумат. Кой е тоз човек? Нов окръжен управител ли е? Прокурор ли е? Защо Иван се подсмива такъв? „Трябва да е акцизен“ — помисли Арнаутина и погледна към стената, за да видя дали патентът е на мястото си.
— Пипнах ли ви аз вас — продължи Гороломов, — пипнах ви! Къде ще ми шавате сега. Тук ще стоите. Не ви пущам от прага навън да пристъпите. Ще стоите тук, докато, свършим работата, за която съм дошел. И ще я свършим… да, ще я свършим, великолепно ща я свършим. Какво ме гледате? Аз вас ли? Гороломов все се усмихваше. — Аз всички ви ща ви туря в коша!
Без да има нужда, Арнаутина стана и пак седна. Трифун взе да свива списъка на тръба, Деню мълчеше — по-червен отвсякога. Слав Караиванов пухкаше с лулата и гледаше в земята. И тъй като Танко беше проточил шия и с голямо любопитство заничаше насам, Гороломов го погледна и каза:
— Аз и бай Танко ще туря в коша, макар че се е заделил тъй настрана като коза.
Танко прибра погледа си и нищо не каза.
— Г-н упра… ваша милост — започна объркано Трифун. — Кой сте вие?
— Аз ли? Нека каже моя приятел, Иван. Аз съм Станчо Гороломов, инспектор-аквизитор на застрахотелното дружество „Рила“. Ходя по застраховки. И тъй като… — Гороломов спря: селяните се заливаха в смях. Арнаутина изфуча: Уф, да те… и отиде настрана.
— И тъй като вие сте първите… защо се смеете?
— Бе, г-не, че тъй кажете! — каза Трифун, като попремина смехът му. — А то… Аз рекох, тоз човек прокурор ли е, следовател ли е… Да те убий господ, да те убий!
— Като речи… като речи… — започна Марин, като се мъчеше да надвие смеха си — като речи… аз вас ще ви туря, кай, в коша… оца… оцапахме я, реках…
Гороломов се смееше наедно с всички. Тази сутрин преди да излезе от Иванови, той беше попрелистил „Настолна книга на застрахователния деятел“ и беше спомнил, че често пъти най-добрият начин да се пристъпи към работа с някои хора, особено селяни, е шегата, смехът. Тъй реши да направи и той. Изглежда, малко беше го попрекалил, но нищо — веселото разположение пак се яви, това е главното.
— Е, сега… Да започваме ли? — каза Гороломов, когато премина смехът. — Г-н кмете, вий трябва да дадете пример.
— За какво?
— Да те застраховаме. За колко?
— Я се остави, ваша милост. Застраховка… Ний сме земеделци хора. Нашата застраховка — да хвърлим семето в земята и да чакаме.
— А! Г-н кмете! Не очаквах туй от вас. Интелигентен човек. Кмет. Чакай, чакай! — разгорещи се Гороломов и не даваше на Трифуна да говори. — Знам какво ще ми кажеш, знам… Имам имот, нали? Имам земя като умра, ще я оставя на децата си, нали тъй? Добре, г-н кмете, но застраховката е друго нещо, съвсем друго нещо. Моля, моля, послушай ме…
Гороломов говори много. Говори за значението на застраховките, за предимствата на таз или оназ таблица. Селяните кое го слушаха, кое не. Най-после те престанаха да внимават и току поглеждаха през прозореца. В кръчмата примръча повече. Вън във въздуха светваха тук-таме, като иглици, капки дъжд. Някъде лападът се разклащаше, ударен от едра капка, някъде се отронваше жълто листо от салкъмите и бавно падаше. Изведнъж дъждът се спусна на гъсти жици и зашипурка по покрива.
— Ей че заваля! — казаха няколко души изведнъж.
Трифун отиде до прозореца.
— Ех, че хубав дъжд! — каза той. — Дай, боже, дай! Ето ти нашата застраховка, г-н Гороломов — каза той, като се върна на мястото си. — Навали ли дъжд, засейме ли — добре сме.
Селяните се оживиха.
— Сега можем да се почерпим — каза кметът. — Танасе!
— Моля! — прекъсна го Гороломов и простря ръка. — Аз черпя. Дай, момче! Виж кой какво ще пие.
— Ти пак си бил добър човек — каза Трифун. — Ти донесе дъжда.
— Видя ли? — засмя се Гороломов.
Момчето донесе ракия, чаши. Гороломов беше доволен. „Аз може да оставя малко застраховките настрана — мислеше си той. — Нека първом им поговоря да разберат що за човек съм аз, че после е лесно.“
— Да… за земеделците трябва дъжд — започна той. — И аз се радвам като вас. Какво! Да не мислите, че съм тръгнал пари да печеля? Не! Имате ли читалище? Имате ли салон? Аз мога, ако искате, да ви държа една сказка. Аз не си скъпя труда. Във Варна, в Севсевмез, има квартално читалище. Дохождат при мене и ми казват: Г-н Гороломов, елате ни дръжте някоя сказка. Добре, казвам. Отивам и им държа три. Една — за Рабиндранат Тагоре; втора — за Махатма Ганди; трета — Фройд и жената. Успех колосален! Ще се издушат хората в салона. Като сардели. На „Фройд и жената“ една бабичка припадна, тъй я бяха притиснали… Земете да пием… Хайде, наздраве!