Не беше в добро настроение — искам да кажа, беше, какъвто си е всякога. Каза, че ходил в града, а там всичко било наопаки. Адвокатът му смятал, че ще спечелят и ще вземат парите, щом делото започне, ама имало какви не въртели да се отлага, а съдията Течър ги знаел отлично. Освен това хората разправяли, че ще има и друго дело — да ме отнемат от него и да ме дадат на Вдовицата, която щяла да ми стане настойница; смятали, че тоя път ще сполучат. Тая новина ме уплаши, защото не исках вече да се връщам при Вдовицата, пак да ме мачкат и „възпитават“, както казваха те! Старият взе да ругае, руга всички и всеки, за когото се сещаше, после наруга всички заедно — да е сигурен, че не е пропуснал някого, доизкусури с още една обща ругатня за целия свят, а за тия, дето не им знаеше името, казваше „не знам кои си“, като стигнеше до тях. После ги повтори отначало.
Започна да крещи, че иска да види как ще ме вземе Вдовицата. Щял да си отваря очите на четири и ако се опитат да му изиграят такъв номер, щял да ме скрие нейде си, на шест-седем мили оттук, дето и да се пребият, нямало да ме намерят. Много се разтревожих от тия приказки, ама за кратко. „Няма да седя и да те чакам да ме отведеш!“ — рекох си аз.
После ме изпрати да прибера от лодката, каквото беше докарал с нея. Имаше една торба с петдесет фунта [английска мярка за тегло, равна на 0,453 кг] царевично брашно, един пушен бут, барут, патрони, четири галона [английска мярка за течност, равна на 4,54 литра] уиски, една вехта книга, вестници и кълчища да запушва аралъците. Изнесох всичко на брега, върнах се в лодката и седнах да си почина. Премислил бях всичко и бях решил да избягам в гората с пушката и с въдици. Смятах да не се застоявам на едно място, а да скитам из страната, и то нощем, да се храня с лов и риболов и да ида толкова надалеч, та нито старият, нито Вдовицата да ме намерят. Мислех да прережа дъската и да избягам още същата нощ, ако баща ми се натряска. А бях сигурен, че ще се натряска. Така се унесох в тия мисли, та не усетих колко време съм седял. И току изведнъж старият кресна да ме пита спя ли или съм се удавил.
Додето пренеса всичко в колибата, кажи-речи, се стъмни. Взех да готвя за вечеря, а старият си посръбна да се сгрее и пак се разфуча. Напил се беше още в града, търкалял се беше цяла нощ по улиците — да не го погледнеш. Да речеш, че е Адам — целият в пръст. Щом се напиеше, почваше да ругае правителството. И този път се развика:
— И това ми било правителство! Погледни го само на какво прилича! Закон някакъв си имало да отнемат на човека сина му… рождения му син, когото с толкова грижи, мъки и разноски е отгледал! Да, и тъкмо когато е отгледал човек сина си, та да го прати да работи, да види хаир от него и да си почине, законът му го взема! И това ми било правителство! А да е само това! Тоя същият закон помага и на оня дъртак Течър да не ми дава имота. Това е то законът! Вземе законът човек с шест хиляди и нагоре имот, тикне го в една вехта колиба като тая и го остави да се скита в дрипи, дето и за шопар не стават. И това ми било правителство! Не може човек от такова правителство да чака право! Понякога ми се ще веднъж завинаги да се махна от тая страна. Така казах и на стария Течър, в очите му казах. Много свят ме чу, има кой да потвърди какво съм казал. Пет пари не давам, рекох, за тая проклета страна, ще се махна и няма вече да се върна тук! Точно така рекох. Погледнете, казвам, шапката ми — ако смятате, че е шапка, — дъното й стърчи нагоре, а полите висят до брадата ми; шапка ли е това — все едно, че съм пъхнал глава в кюнец на печка. Такава шапка ли, казвам, трябва да нося аз — един от най-богатите хора в града, ако можех да си получа правото? Да, чудесно правителство си имаме, чудесно! Послушайте още нещо! Имаше един свободен негър от Охайо, мулат, не по-мургав от белите. Надали сте виждали по-бяла риза от неговата, нито по-лъскава шапка; никой в града не носи по-хубави дрехи; със златен часовник, златна верижка, бастун със сребърна дръжка — най-големият богаташ в щата. И какво мислиш? Учител бил в някакъв колеж, можел да приказва на разни езици и какво ли не знаел. А можел и да гласува в своя щат. Това вече не изтърпях. Докъде ще стигне тая страна, питам те аз? Като имаше тук избори, и аз щях да гласувам, ако не бях пиян; ама щом ми казаха, че в тая държава имало щат, дето негрите можели да гласуват, офейках и рекох, че никога вече няма да гласувам. Точно така рекох: всички ме чуха. Ако ще цялата държава да пропадне — додето съм жив, няма да гласувам вече. А да видиш колко е важен тоя негър — и път нямаше да ми даде, ако не бях го блъснал. Защо, питам аз, не извадят тоя негър на търг и не го продадат? Това искам да ми кажат. А какво, мислиш, ми казват? Не можело да го продадат, додето не преживее шест месеца в нашия щат. А той бил отскоро тук. Това ти казвам. Само за пример. Правителство ли е това — да не може да се продаде свободен негър, щом не е живял шест месеца в щата? А се нарича правителство и минава за правителство, и се мисли за правителство, макар да мълчи като пън цели шест месеца, преди да пипне някакъв си скитник, крадец, адско изчадие в бяла риза, някакъв свободен негър и…