Почна да не ме свърта на едно място. Трябваше да върша нещо; затова взех една игла от масата и почнах да вдявам конец. Само че ръцете ми трепереха, та не можех да вдяна. Щом жената млъкна, вдигнах очи да я погледна; и тя ме гледаше учудено и се усмихваше. Оставих иглата и конеца, престорих се на слисан от приказките й — и така си беше! — и рекох:
— Триста долара са страшно много пари! Да можеше да ги получи майка ми! Тази нощ ли ще иде мъжът ти?
— Тази вечер. Отиде в града с другия да вземат лодка и да потърсят отнейде още една пушка. Ще тръгнат след полунощ.
— Няма ли да виждат по-добре, ако почакат да се съмне?
— Ами нали тогава и негърът ще вижда по-добре? След полунощ той ще е заспал, а те ще се проврат през горичката и в тъмното лесно ще видят огъня, ако си е запалил огън.
— Виж, не се сетих за това.
Жената все ме гледаше и мен взе да ме дострашава. Подир малко попита:
— Как те казваха, миличка?
— М… Мери Уилиамс.
Не знам защо ми се стори, че по-рано не бях казал Мери, затова не посмях да вдигна глава… Струваше ми се, че бях казал Сара; и тя наистина сякаш ме притисна до стената. Сигурно и по вида ми личеше, че ме е страх. Искаше ми се да каже нещо — колкото мълчеше, толкова по-зле ми ставаше. Най-сетне рече:
— А защо на мен ми се стори, миличка, че първия път каза Сара?
— Така е, м’дам. Аз съм Сара-Мери Уилиамс. Сара е първото ми име. Едни ми викат Сара, други Мери.
— А, така ли!
— Да, м’дам.
Поолекна ми малко, ама все ми се искаше да се махна оттук. Още не смеех да вдигна очи.
Жената заприказва сега в какви тежки години живеем, колко бедни били те, как плъховете се разпореждали като господари в къщата, и така нататък, и така нататък, и аз се успокоих. За плъховете беше права. Един току си подаваше муцуната от ъгъла. Каза ми, че щом е сама, трябва все да има нещо под ръка да хвърля по тях, инак не я оставяли на мира. Показа ми една оловна пръчка, свита като колело на края; добре ги улучвала с нея, ама преди някой и друг ден си изкълчила ръката, та не била сигурна дали ще може пак да ги улучва. Но издебна удобен случай и я хвърли по плъха; ама не го улучи, само извика „у-ух!“, защото много я заболя ръката. После ми каза следния път да опитам аз. Искаше ми се да се махна, додето не се е върнал мъжът й, ама не смеех да се издам. Взех пръчката и щом плъхът си показа муцуната, я хвърлих по него; ако беше стоял на мястото си, сигурно нямаше да остане жив. Жената каза, че ударът бил първо качество и следния път сигурно съвсем ще улуча. Стана да прибере пръчката, а с нея донесе и едно пасмо прежда, да й помогна да го намотае. Протегнах ръце, тя нагласи пасмото и пак взе да ми разправя за себе си и за мъжа си. По едно време прекъсна приказката си и рече:
— Ти попоглеждай за плъховете. И най-добре дръж пръчката в скута си, да ти е под ръка.
Тя хвърли пръчката в скута ми, а пък аз стиснах колене да я задържа. Жената пак заразправя, ама подир малко взе пасмото, погледна ме право в лицето и уж на шега рече:
— Я ми кажи сега, как ти е истинското име?
— Ка… какво, м’дам?
— Как ти е истинското име: Бил ли, Том ли, Боб ли?
Усетих, че се разтрепервам като лист и просто не знаех какво да правя. Ама пак рекох:
— Моля ти се, не си прави шега с мене, бедното момиче! Ако ти преча, ще…
— Нищо подобно. Стой, дето си. Нищо лошо няма да ти сторя, нито ще те издам. Само ми се довери, кажи тайната си. Няма да я издам; а може и да ти помогна. И старият ще ти помогне, ако дотрябва. Сигурно си някое избягало ратайче. Не е грехота, нито е срамота. Мъчили са те и ти си решил да избягаш. Бог да те пази, чедо, няма да те издам. Бъди добро момче, разправи ми всичко.
Тогава аз й казах, че няма полза да крия и ще й разправя, та да ми олекне на душата, ама и тя трябва да си сдържи думата. Разправих, че като умряха майка ми и баща ми, по закон ме дадоха на един стар скъперник, фермер на трийсет мили навътре в равнината; а той се държеше толкова лошо с мене, че вече не можех да изтърпя; и щом замина за два дни, откраднах дрехи от дъщеря му и офейках. Изминах за три нощи трийсетте мили, пътувах само нощем, денем се криех и спях, затова не бях си свършил яденето, дето бях взел от къщи. Казах, че се надявам вуйчо ми Абнър Муур да се погрижи за мене, затова се бях запътил за Гошен.
— В Гошен ли, чедо? Тук не е никакъв Гошен, а Сент Питърсбург. Гошен е на десет мили по-нагоре по реката. Кой ти каза, че е Гошен?